Каква беше тая година, колко приятели отнесе... Благодарна съм, че съм се докоснала по някакъв начин до всекиго от тях и дано това, което са споделили в тези пространни интервюта, да докосне и други хора...

   (Интервюто е от втората книга "Сливналии", изд. 2021 г.)

          Неделчо Домусчиев се ражда на 20 април през 1930 г. в странджанското село Зидарово (днес в Община Созопол). Завършва гимназия в Бургас. През 1950 г. семейството се преселва в Сливен, който е родният град на майка му и където Неделчо завършва и текстилен техникум. Започва работа като текстилен техник – става секционен майстор в тогавашния ВТК „Георги Димитров“, но скоро приема предложението да стане учител. Учи задочно и над 30 години преподава предачество и текстилно материалознание в Текстилния техникум. Пенсионира се през 1990 година като старши учител с първи клас квалификация.

            През всичките си години на учене и работа Неделчо Домусчиев активно се занимава с музика. Най-много сили и желание отдава за сформирането и концертната дейност на „Червено и черно” – естраден оркестър, един от първите в страната ни през 60-те години на миналия век. Домусчиев е негов ръководител от 1963 до 1973 г., през което време оркестърът печели „Златната тракийска лира“ и други награди.

            Неделчо Домусчиев е носител на орден „Кирил и Методий“ трета степен и на Почетната значка на Сливен. Той е автор на четири книги – разкази със сюжет, почерпан от житието-битието на автора, както и книга за историята на оркестъра „Червено и Черно“.

            Неделчо Домусчиев помня от детските си години – като човека, който пее и свири на китара на всяка сбирка на възрастните (тогава такива ми се виждаха, а те са били много млади). Дечо, както го наричаха родителите ми и приятелите му, може би беше най-младият от тях, а и дълго запази младежкия си вид. Младежкия си дух още пази.

            Когато прочетох готовия текст на интервюто, видях, че отговорите на част от въпросите са по-емоционално обагрени – това са тези, на които той ми отговори писмено и в тях по-ясно личи неговата природа на музикант и чувствителен човек. В други личи журналистическия ми стремеж към изчистеност и деловитост. Предполагам, че и читателят ще долови тази разлика.

   – Г-н Домусчиев, сливналия сте по майчина линия, а сте роден близо до морето. Разкажете, ако обичате, повече за Вашето родно място.

   – Родно място! Тези свещени думички карат сърцето на всеки човек да трепва и зазвънява като камбана. Няма значение, че животът ни не е бил лек и сме скитали като бездомни чергари. На всяко място сме оставяли частица от себе си, а в паметта си сме скътали скъпи образи на незабравими личности, съхранили сме вълнуващи преживявания, късчета от природата и незаглъхващи гласове. Всичко и сега е готово да изплува в представите ми, обгърнато от неугасваща обич и любов. 

   Почина д-р Иванка Панайотова – прекрасен човек и лекар. Светла ѝ памет!

   (Интервюто с нея е от втората книга "Сливналии")

   Иванка Николова Панайотова се ражда в Сливен на 27 юли 1934 г. Завършва гимназия в родния си град през 1952 г., а през 1958 г. –  Медицинския институт в град Пловдив. Разпределена е за участъков лекар в село Сборище, Сливенско. През 1961 г. я назначават за ординатор в хирургичното отделение на Окръжната болница в Сливен. Оттам започва нейният път, наредил я сред най-достойните лекари, упражняващи тази трудна, отговорна и уважавана професия. Д-р Панайотова завършва курс по анестезиология и реанимация, през 1965 г. взема и специалност по хирургия.

   До 1980 г. д-р Иванка Панайотова работи в хирургичното отделение на Окръжната болница, а до 1989 г. – в хирургическата клиника на Военната болница в Сливен. След пенсионирането си работи като хирург в частна болница отново в родния си град.

   Д-р Панайотова не е единственият лекар-хирург в семейството, със същата специалност е и съпругът ѝ, д-р Петко Катевски.

   Докато седим с приятели на сянка пред „Мустан“, възрастна дама от съседната масичка възкликва: „Вижте, минава д-р Панайотова. Много добра жена и изключителен професионалист.“ И тази реплика отваря приказка за сливенски хирурзи, оставили след себе си благодарни хора. Макар че дотогава не съм я познавала, очевидно д-р Иванка Панайотова е една от тях, още повече че тя е първата в Сливен жена хирург.

   Мина време, преди да седнем на по-дълъг разговор с нея, поради това, че самата тя е вече пациент на лечебните заведения. И докато говорим, все се връщам към една мисъл, казана от някой си умен човек, останала в паметта ми: „Добрият лекар е обикновен като природата.“

   – Г-жо Панайотова, разкажете, ако обичате, за детските си години, за семейството, в което израснахте...

   – Произхождам от скромно, патриархално семейство. В него обаче основната фигура – нея поне съм запомнила от дете – беше моята баба Иванка. Кръстена съм на нея. Тя бе стълбът на семейството. Като повечето едновремешни жени тя чужда работа не е работила, занимаваше се с домакинството. Отгледала е две деца, а после и нас – мен и брат ми. Почина на 96 години. Беше усетила, че ѝ е дошло времето. Каза: „Аз до тука бях“, легна и след три дена почина.