ДЕНЯТ НА БОТЕВ

baraban.bg

ДЕНЯТ НА БОТЕВ

 
   Ботев ли е най-големият български поет? Не знам. Но че е поетът, който спира дъха на мислещите българи, е истина.
   Неповторимото в неговия трагично-гениален случай е, че кръвта става мастило и мастилото – кръв. Култът към Ботев и към неговата поезия не бива да се тълкува, а просто да се приема – като вяра, спусната ни свише.
   Колко от двайсетте стихотворения на Ботев са Ботеви? Само няколко. Останалите са народни песни, философски размисли, опасни откровения и ако щете, неприемливи за „нормалния“ разум състояния.
   „На прощаване“ Ботево стихотворение ли е? Не е – то е спомен от чута в детството песен, приказка, легенда.
   „Борба“ стихотворение ли е? – То е стихотворение отвъд стихотворенията – там, където художественото и вечното се сливат в нещо, на което не мога да дам име.
   Или да вземем „Обесването на Васил Левски“. Нито за секунда, докато го чета, не мисля, че това е стихотворение – чувам го като оплакване, виждам го като небесен некролог, като разкъсана виелица и като абсолютна безпомощност… Но не и като стихотворение.
   Или „Хаджи Димитър“ – каква балада е това? Това си е жива картина със „слепени“ приказни елементи, от които ми се завърта главата. Някаква неописуема, кървава българска приказка с едно четиристишие по средата, което го има изписано по камъни, бронз, мед, по челата ни и по гузните ни съвести, ако щете:
Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира… Него жалеят
земя е небо, звяр и природа
и певци песни за него пеят.
   Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира. Ами другите, които умират, без да паднат в бой за свобода? Те какво да правят? Кой ще пее песни за тях?
   Страшна е присъдата на Ботев, извънчовешка. И затова поезията му не може да бъде обичана – тя може само да бъде съзерцавана и търсена високо в простора.
   Днес в дванайсет часа ще вият сирени. Ето тоя глагол- „вият“, ми къса сърцето. Сирените си вият, а животът си върви.
   А иначе вълкът нека ближе лютата рана на юнака и нека юнашката кръв още по-силно тече. Каква е тая юнашка, българска, ботевска кръв, дето не спира да тече и тече още по-силно и по-силно?
   Кръв за обичане ли е това, или за начертаване с нея на кръстове по стени и врати?
   Днешният ден трябва да е ден за освестяване и за спиране на „щъкането“ в пространството. Нека поне за малко си представим, че времето може да спре и за три минути да се изпълни с преклонение и безсмъртие.
   Днес трябва и да ни е страх от Ботев – да ни е страх от непостижимостта на това, което е написал и направил ей така – за един миг, за двайсет и осем години.
   Ние, българите, обичаме да се кичим с имена и да ги повтаряме, да ги въртим в кръг и да се дивим от това, че можем да ги въртим в кръг.
   Ботев е едно от тези имена, което ни е нужно и с това, че можем да вървим по стъпките му, и че когато стигнем там горе – на Балкана, да разберем, че стъпките на Ботев са вече в небето. Иди стъпвай нагоре – към небето. Стъпиш ли, и си чупиш врата.
Нужна ли ни е поезията на Ботев и Ботев дали ни е нужен – нужно ни е усещането, че чрез Ботев и неговата смърт българското слово и кръв могат да станат звезда. А по звездите се копнее. И се гледа към тях.
   Бог да успокои душата на Ботев, макар че той искаше много повече от Бога. Той искаше да разбере Бог и Бог да му обясни действията си.
   Такъв е Ботев – иска да говори. Включително и с Бога.

baraban.bg ©

Top Desktop version