Защо Пепел от рози е по-смислен от всички родни сериали?
Категория: България Посещения: 2285
И защо Турция ще върви напред, а ние - надолу!
Единственото добро нещо в българските сериали са актьорите.
Сред най-безотговорните юридически и физически лица в България (далеч повече от политиците, на които изначално никой не вярва), са телевизиите, техните собственици, ръководни и изпълнителни кадри. Защото колкото е по-голяма мощта, толкова е по-голяма отговорността.
Моралното отчаяние е най-жилавата издънка на българския преход. Цинизмът, който смаза надеждата, разяде обществото и разпадна индивида – това е голямата заработка от нашите 22 години чалгиране с всичко.
Строителите на съвременния цинизъм са нашите медии. И най-мощната -телевизионната, с клонираните си изчадия - работи за сондирането към нови и нови дъна на това, което някога се е наричало България. Ние наистина сме само територия. И то блатна. Лилиите са маргинализирани или самоизключили се. Ашколсун!
Сюжети и хора
Тук
Отвличане на млади и стари, баща и дъщеря взаимно се предават, баща поръчва затвор на своя зет, съпруг и съпруга се надиграват смъртоносно, лошите са уроди, а добрите – тихи жертви, политиците са биз-бизе с мафиотите, никой не работи – освен фризьорките и охраната. Всички взаимно се подозират – дишат, за да се подозират или да се прецакват. Най-готиният е бивш затворник. Двайсетгодишните си изневеряват и пишат бляскави медийни концепции.
Това само в последната серия на „Стъклен дом” - един от двата бг сериала, които успях да изгледам, другият е смешната гордост на най-националната телевизия „Под прикритие”. Опитах и „Етажна собственост”, „Столичани в повече”, „Отплата”, „Домашен арест”, „Сутрешен блок” – повече от 10 минути абсурд... Изгледах цялата първа серия на „Кантора Митрани” – отврат не е, но постно, предсказуемо и с доморасла актьорска игра на младите, за да се върже човек втори път.
Мазета, миазми, маразъм. Грозни панорами, грозни отношения, грозни личности. Садомазохизъм, нихилизъм и атеизъм. Прекрасни актьори – крепостни на „своята медия”, на които и един метеоризъм (пръцкане) не им е позволено да сторят при „конкурентите”. Теглене на воловете по една бразда от начало до край – без никакво драматургично поле да покажат в героите си и онази част от дявола, която е ангелска. (Самотни изключения като героинята на магнетичната Яна Маринова в „Стъклен дом”, която в някой от сезоните можа да покаже кучката като човешко същество. Ало, вие от БНТ – като имате такива изумителни актьори в лицето на Мишо Билалов и Владо Пенев – не ви ли хрумна малко от малко да ги поразкършите и в други посоки? Щото байгън!)
Там
Аз съм на 160-ия епизод на турската сага. (И сакън, вие от министерство на чалгурата, да не ми занареждате против пиратството и за ограбването на интелектуалния продукт! Осъзнайте се коя година сме и прочетете за отворения код. А може и да се замислите какво прави изостаналата ви съседка и не членка на ЕС по геокултурната си политика.)
Та така – аз съм на финала, рожденичката е излъчила някъде стотина серии. По-скоро е запълнила дупките между продуктовото си позициониране с по-половин серия от оригиналния размер. С ужасяващ, по-ужасяващ, най-ужасяващ дублаж! Кой под 60 е луд да не си ги гледа с титри – в реалното им време без кетчуп в долната лента на екрана, докато влюбените за пръв път се целуват? Вярно, на 100-тната серия, но берекет версин.
Нека сме наясно с няколко неща. Че „Пепел от рози” е смешен, наивен, пропаганден и откровено мелодраматичен филм – спор няма. Поне не с мен.
Но...
И тук е голямото но.
Сериалът е завидно професионален – здраво в жанра си, с желязна драматургична цялост – ако в първа серия има пръстен, в някоя по-нататък той непременно ще се търкулне. Всичко, което виждаме, функционира без остатък – единственият пълнеж са панорамите (не само атмосфера, но и покана за туризъм!) и битовите детайли – основно примамливи трапези (покана за същото). Не се смейте – преди години моя приятелка, блестящ акушер-гинеколог, отиде до Истанбул на специална екскурзия по местата, където е сниман „Перла”. В жанра е и актьорската стилистика – някои са много добри (Берен Саат), някои трудно поносими – момчето, което играе Керим – но пък той е различен от генотипа на азиатския мъж и, допускам, е печеливш маркетингов избор. Героите - разбира се, пак в жанра - са добри и лоши, но добрите грешат, а лошите са, освен гадни бизнесмени, и любящи бащи; влюбени рибари, чието патриархално (несамостоятелно) мислене, безразсъдно послушание на родителя и на нормата, ги отвежда към гибелта, изнасилвачи по неволя или по пиянство, покосени от съвестта; майки, които подкрепят прегрешилите си синове, защото са майки, но и състрадават на изнасилената Фатмагюл – защото са жени. Политици, които, след една клинтънова грешка, рухват и се самоубиват. Любящи съпруги, които напускат мъжете си изнасилвачи и помагат на жертвата да докаже виновността им.
Всички тези герои преминават през веригите от математически изчислени перипетии – за да се следи сюжетът, да се поддържа напрежението, което пък да произвежда масов зрителски интерес или висок зрителски интерес у масите. Точно като у нас, нали? Нашите тв майстори също гонят това.
Цели, средства, резултати
Тук
Целта е само една. Печалба. Еднолична, фирмена, корпоративна. „Рейтинг” е тяхната „Осанна”. Висок рейтинг – повече реклами. Все повече реклами – все по-високи печалби – все повече видиотени граждани или формални и фактически емигранти.
Създаване на една пълнокръвна, пулсираща, ярка картина на България – у нейните жители и у нейните никога-гости – че това е най-помийната яма на европейската карта, където във вихрен оргазъм, в пот и във фекалии плуват престъпност, уродливост, проституция, кич, насилие, мизерия, подлост и всичко онова, обратно на доброто, красивото, умното. Кой да ни дойде, джанъм? И кой под 40 да остане?
Фукането с гледаемост, което по нескромното ми мнение могат да си позволят единствено екипите на „Стъклен дом” и „Под прикритие” – е малко смешно... На колко телевизии, извън блатото, продадохте „касовите си продукти”?
Там
Щото само „Пепел от рози” да не ви казвам в колко страни се гледа и за какви многомилионни аудитории иде реч... Турските продуценти и сценаристи не живеят в социализъм, доколкото знаем. Там печалбата не е мръсна дума. И се боя, че техните печалби са в десетки пъти по-големи от тези на нашите. Разликата е не само в мащаба на касовите успехи, разликата, която разболява останалите капки мой национализъм, е в средствата, в надстроените цели и в цивилизационните стратегии на турското телевизионно творчество.
От бегли погледи върху кой да е турски сериал (изгледала съм докрай само „Пепелта” и един „Любов назаем” заради страшния актьор Ервен Петтеккая) стават зрими няколкото задължителни етични послания, които се излъчват към местната турска аудитория:
- в света има порядък, баланс и в крайна сметка – справедливост;
- да се прави добро е хубаво и рано или късно носи добруване;
- да се греши е човешко;
- пътят към избавлението е в разкаянието;
- семейството е не гнездо от оси, а безотказна опора;
- да си богат е хубаво, да спиш спокойно – още по-хубаво;
- жената е човешко същество – не послушно добиче, а работещ и зрял член на обществото, съответно заслужава да бъде подкрепяна в стремежа си към социална и индивидуална активност;
- Бог съществува и вижда всичко: ако не сме постигнали любовта си с него, то поне да ни води страхът от гнева му.
Ясно е, че зад „зрелището”, което се хвърля на масите, стоят важни просветителски задачи – ограмотяване в полето на гражданските свободи и задължения, на половата равнопоставеност, на толерантността и пр. ценности, не особено налични в мюсюлманския манталитет. Покрай занимавките с какво-ще-стане, се изпращат послания, които работят за възпитание на онези части от обществото, които никога няма да узнаят колко са братята Карамазови, но ще са проследили пътя от престъплението към наказанието. Така – покрай страсти на парцали, се впръскват внушения и образци. На нас, стари вече циници, може да са ни много смешни идилиите, които струят от екрана – като, например, образът на затворите, които са досущ чайни, в които се играе табла и се води сладък лаф. Да, най-малкото сме гледали „Среднощен експрес” и допускаме какво е турски затвор, да, това е наглоока пропаганда – но тези сериали рисуват, освен имиджа, който искат да наложат за страната си, и цивилизационния модел, към който се стремят.
Посланията към задграничната аудитория са повече от послания. Те са геокултурна политика. Туризмът е по-страничният им обект на въздействие: „Истанбул е приказка, курортите ни – също, кухнята ни – неземна, младите знаят английски, напиването е само на разлъка, сексът преди брака е строго профилиран и пр”.
Генералната цел на телевизионната индустрия на „изостаналите” ни съседи е, естествено, една: Турция - достоен член на европейската ценностна система. Оттам - и на ЕС. Точка.
И няма никакво значение „мразим ли вековния си поробител” и какво иска тази или онази партия, а и самата ни страна по въпроса. Но да работиш за национална кауза, само по себе си е нещо, което не помним – камо ли направено с такъв хладен и дългосрочен политически ум (от години млади хора биват пращани да учат сценаристика и филмопроизводство в Щатите, нищо, че после не правят такива гангстерски шедьоври като нас), с такава целенасоченост, организация и многостранна ефективност.
Някъде това се случва.
Ще ми се да запитам очи в очи българските телевизионни продуценти и най-вече онези от тях, които ми внушават респект с интелигентността си – Магърдич Халваджиян, Димитър Гочев, Иван и Андрей, защо не и Слави Трифонов, а и всички други - не дали спите спокойно, господа, а дали сте щастливи? Добре ли живеете игото си в тази среда - сред все повече примати, сред все повече мерзост и тъга?
Вие, които имахте най-мощната власт - тази на влиянието, вие знаехте кого качвате на публичната сцена – чалгари, митьопищови, реални или кандидат бандити и мутреси, вие ги качвате на подиума и произвеждате утайката в златен прашец. С пълното съзнание за тяхната нищожност и трудно скриваното си презрение: под алибито „народът това иска”. Продадохте си качествата на дявола и дебне ли спасение отнякъде?
Единично – може би. Колективно – едва ли.
Аве Иванова
И да си спомним, че има и вестник "Култура" - статията, заедно с коментарите към нея, може да прочетете ТУК