Да си спомним за Русчо Симеонов
Категория: Имена Посещения: 2808
Всички, с които съм говорила за него, го наричат „бай Русчо“. Вероятно доста трябва да си се потрудил, че без добавки към малкото име, да е ясно за кого става въпрос. И аз съм се запознавала с този най-сливенски художник – спомням си, че някой ме беше завел в двора със съборената днес къща-ателие, встрани от която беше неговото скромно жилище. Вероятно съм писала тогава нещо, днес си спомням само, че той беше дребен, слаб възрастен човек. За щастие има хора, които пазят спомена за бай Русчо свеж и смятат за свой дълг да го споделят, особено в ден, когато се навършват 115 години от рождението му. Ето какво разказва скулпторът Николай Султанов:
Бай Русчо беше уникално явление. Той потвърждава максимата, че всяко правило си има изключения. Без да има и половин час, прекаран в художествена академия, се явяваше като учител на всички художници. Макар че никога не обясняваше кое как се прави. Казваше: ще гледаш, занаят се краде.
Той е самоук. Но то, ако се поразрови човек, ще се убеди, че всеки, който се занимава истински с изкуство, в по-голяма или по-малка степен е самоук. Не бива, разбира се, да се отрича обучението – то дава техниката, дава средата на общуване със съмишленици. Но оттам нататък всеки сам се гради. Голямото постижение на бай Русчо е, че имайки си отвътре дадеността да бъде художник, съумява да си подреди живота по такъв начин, че да работи това, което му е по сърце и същевременно да се учи. В рода им преди него няма художници, но пък дарбата я има, защото и синът му Апостол, и внукът му, са художници. Бай Русчо има едно излизане до Италия и Франция, откъдето положително е натрупал знания – чрез гледането, виждането и разбирането на голямото изкуство. Макар да не беше стъпвал в академия, в техническо отношение той остава ненадминат. Факир. Вижте му работите. Правени са преди повече от половин век, но няма промяна ни на йота – потъмняване на цвят, избеляване – не. Техниката му е характерна за него, различима, ненадмината. Той не маже боите, неговите платна са ефирни... Беше дошъл преди много години тук един от маститите столични художници – нали тогава когато се правеха изложби, имаше предварително журиране. Бай Русчо беше представил една картина, за която столичанинът се изказа, че художникът й бил „закъснял импресионист“. Днес този критик никой не го помни, а картините на бай Русчо стават все по-ценни. Отхвърлената тогава картина, която аз много харесвах, бай Русчо ми подари. Неговите картини, пръснати в частни лица, в сливенската художествена галерия, в сливенската община и други учреждения, у наследниците му, са стотици – никой не ги е броил. Може би около 500. Категоричен пейзажист - повече от половината са на Сините камъни. Той действително имаше импресионистичния подход – може и да започне картината си на терен, но завършен вид й придава в ателието. Често го подигравахме: Абе, ти каквото и да рисуваш, все Сините камъни излизат накрая.
Бай Русчо беше пръв приятел с баща ми, Стефан Султанов – едно като стари сливналии, второ по туристическа линия. Дъщеря му беше ученичка на майка ми, аз пък съм само година по-малък от сина му Апостол и когато той беше вече в София, бай Русчо някак си прехвърли вниманието и обичта си към мен – особено след като почнах по-активно да се занимавам с рисуване.Той работеше като художник в „Кинефикация“. Ателието му беше в несъществуваща днес постройка зад кино „Балкан“ и беше сберило на всички сливенски (и не само сливенски) художници. Кой откъдето се откачи, се отбиваше там. Там помагахме да се правят големите украси на града за различни празници. Всички ние, изкушените в изкуството, го чувствахме като наш покровител.
Бай Русчо е роден на 22 юни 1900 г. и си спомням, че веднъж другият ни съсед-художник - Георги Пенчев, каза: родените на 22-ро число са слънчеви хора. Може би е вярно, знам го по баща си, който беше роден на тази дата и не знам колко слънчев е бил, но беше изключително деен. Такъв беше и бай Русчо, макар че беше малко сприхав. Дребен човек, но като го ядосат, беше като оса. Когато имаха да му казват нещо по-деликатно, го казваха на мен, да му го препредам. Бяха много интересни двамата с Евгени Курдов, с когото бяха приятели. Бай Русчо колорист, не толкова рисувач, докато Евгени обратното. Като нарисуваше нещо, Курдов го носеше при приятеля си за мнение. Бяха голяма картинка - Евгени застанал прав и сериозен, бай Русчо клекнал пред картината му и коментира: това тъй, това тъй, ама ей тука си се изкензал. Третият им приятел беше Данчо Иконата – чешит, който работеше ситопечат, имаше барака срещу старата зъболечебница. Беше колекционер, а прозвището си получил като влязал да краде икони от църквата „Свети Димитър“, но заспал там. Нарочно ги издебвах тримата, за да им пусна някое шило и да слушам интересния им спор.
Колкото ателието до кино „Балкан“ беше сберилница, толкова в ателието на втория етаж в къщата си, където рисуваше своите картини, бай Русчо не пускаше абсолютно никой... пазеше техниката си в гробна тайна. Още преди да нанесе боите, той знаеше къде какъв цвят ще сложи и поставяше грунда в зависимост от цвета – някъде повече и по-грапав, някъде по малко. Правеше си всичко сам и не издаваше рецептата. Питали сме как го прави този грунд, не казваше, но пък жена му го поднасяше: с този грис, дето го слагаш в грунда, да знаеш, мишките ще ти изядат картините. Приготвяше си и багрилата със земни, естествени бои. Той първи почна да работи с това лепило, на което сега му викат С-200, а по-рано му казваха мувелит. Слагаше го в боите, затова цветът е така непроменяем. Но в какво количество и съотношение, не казваше. До всичко това беше стигнал сам, по метода на пробата и грешката.
Когато почина жена му, уж като грижа към него, му дадоха един апартамент в „Редки метали“, защото пък и къщата вече събориха. Вярно, тя приличаше на пещера, но той си беше свикнал в нея – беше кирпичена, топла, докато в апартамента студуваше и не можа да свикне. Пишеше там спомени и ги държеше в едни кутии за хляб. Надявам се да са запазени.
Разказът записа
Йорданка Раданчева