In memoriam: Камен Чанев
Категория: Имена Посещения: 1782
Почина Камен Чанев – съгражданинът ни, който утвърждаваше българската певческа слава по света. Преди да ни го отнеме коварният вирус, той успя да изпълни една от мечтите си – да изпее „Отело“. Трудно произведение, изискващо певци с високо майсторство. Само преди двайсет дни Старозагорската опера представи с голям успех операта, с Камен Чанев в ролята на Отело и неговата спътница Таня Иванова, в ролята на Дездемона. Поредният бисер в огърлицата на изпълненията на Камен, предизвикващи аплаузи по световните сцени. Поклон!
Публикувам тук интервюто, направено с Камен Чанев през месец април тази година, за подготвяната втора книга „Сливналии“.
Камен Чанев е роден на 27 август 1964 г. в Сливен. Завършва гимназията с преподаване на западни езици „Захари Стоянов“ в родния си град, а през 1991 г. – и Държавната музикална академия „Проф. Панчо Владигеров“. През 1992 г. постъпва в Музикалната академия „Борис Христов“ в Рим. Две години по-късно, през 1994 г., печели Международния конкурс „Юси Бьорлинг“ в Швеция.
Оперният дебют на Камен Чанев е на сцената на Софийската опера и балет като Херцогът на Мантуа в „Риголето“. Оттам насетне следват изявите му в основния теноров репертоар в България и на големите оперни сцени в Европа, Азия и САЩ. Пътят му минава през Пражката опера в Чехия, Националната опера на Унгария в Будапеща, Виенската Щатсопера, „Арена ди Верона“, „Театро Ла Фениче“ във Венеция, Берлинската Дойче опера, „Театро Лицео“ в Барселона, Римската опера, Вашингтонската опера и още световни оперни театри.
Камен Чанев е носител на международни награди, както и на наградата на Бургаските музикални празници „Емил Чакъров“ за 2018 г. Той е почетен гражданин на Сливен.
Неприятната ситуация с всеобщата, почти световна карантина през пролетта на 2020 г., наложена във връзка с вирусно заболяване, може би пък благоприятства успешната ми връзка – индиректна, разбира се, с помощта на съвременните комуникационни средства – с Камен Чанев. Тази принудителна уседналост, която го заварва не в жилището му във Виена, а в старозагорския апартамент на неговата спътница в живота, оперната прима Таня Иванова, му дава и малко повече време за дълги разговори. Ако не бяха възбраните, Камен Чанев трябваше да е в Рига, за постановка на „Турандот”, след което да отлети за Япония, за голям концерт с Александрина Пендачанска.
„Най-успешният български тенор с международна кариера” – така го определят специалисти и журналисти, които отблизо следят неговия път. Почти всяка седмица той лети към различна точка от земното кълбо, стъпва на различни оперни сцени, изпълнява повечето от най-известните тенорови партии. И може да се каже непоколебимо, че след Стефан Македонски, Сливен не е излъчвал толкова известен оперен изпълнител, при това Чанев със сигурност е доста по известен по света от именития си предшественик. Но като повечето успели хора, е лесен събеседник – вероятно заради чувството му за хумор и дори самоирония към определени моменти от неговото професионално израстване.
– Г-н Чанев, няма как да не сте наследили дарбата си от някого – разкажете, ако обичате, за хората в рода Ви, които са пеели или все още пеят добре, които владеят този особен вид инструмент – човешкият глас.
– Не, нямам в рода си певци и музиканти. Случайно станах певец.
– Може би предшествениците Ви просто не са имали възможност да развият тази си даденост?
– Не знам, не мога да говоря за някаква наследственост.
– Но как тогава започнахте да се занимавате с пеене?
– Майка ми, Димка Чанева, беше литераторка, учителка по литература, даже като ученик в Първо основно училище, ми беше директорка. Беше интелигентна жена и тя основно ме е подбутвала да се занимавам с различни дейности. Например като съвсем малък, едва проходил, започнах да плувам, а малко след това тръгнах и да пея в хора на Методий Григоров.
– Вашата учителка от началното училище Златка Янева, по повод гостуването Ви в Сливен в постановката на „Аида“, която Старозагорската опера представи на сцената на античната крепост „Туида“, си спомня за подбора, който диригентът Методий Григоров направил в класа ѝ...
„На стола до мен, на изпълнението на Камен Чанев трогателно се радваше неговата първа учителка от отделенията в сливенското Първо училище – Златка Янева. В антракта тя ми разказа как, когато децата пеели, гласчето на Камен винаги се извисявало над останалите, как диригентът Методий Григоров дошъл в училище да подбира деца за своя хор „Дружна песен“, а между седемте избраници, първият бил Камен. Диригентът Григоров споделил по-късно с г-жа Янева, че дори като тийнейджър, Камен бил единственото момче, което може да пее заедно със сопраните, а това било явен знак за теноровия му потенциал.“ („Възхитителна „Аида“ на фона на Сините камъни“, www.iridasliven.wordpress.com, 14 юли 2019 г., Щилияна Василева)
– Не след като тръгнах на училище, а много по-рано почнах да пея в хора на Методий Григоров. Едвам се бях научил да говоря, когато се озовах там.
– Да разбираме, че той Ви е посочил сред останалите деца, тъй като вече Ви е познавал... Но значи Вашата майка отрано е усетила потенциала Ви в тази област?
– Явно. Първо бях в детския хор, после, може би в седми клас, гласът ми мутира и за повече от година спрях да пея. Така се прави, тъй като иначе гласът може да се изгуби. След което продължих в смесения хор „Добри Чинтулов“.
– Методий Григоров е известен като много строг ръководител на своите питомци-хористи. Вие като какъв човек го познавате?
– Ако той не беше строг, сигурно нямаше да ги има успехите на неговите хорове. При тази съвкупност от различни гласове, които следва да звучат като един инструмент, дисциплината е задължителна. Аз съм индивидуален изпълнител и се контролирам сам, но когато са много хора, някой трябва да ги държи здраво. Същото е и във всеки оркестър.
– Кои бяха нещата, които са Ви впечатлявали като малък, какви бяха детските Ви игри?
– Много неща са ме впечатлявали – в определен период едно, после друго... Увличах се и по изобразителното изкуство, обичах да рисувам. А пък освен че плувах, играех и тенис на корт. Да, в кръга на шегата, съобразно тогавашния повик, бях тръгнал да се развивам като всестранно развита личност.
– Кои бяха най-интересните за Вас места в Сливен в онези ранни години?
– Родната ми къща беше на сегашната улица „Великокняжеска“, някогашната „Димитър Полянов“, недалеч от стария затвор. В тази махала преминаха момчешките ми години, заедно с приятели и брат ми Росен, който е с пет години по-голям от мен. Тези приятелства пазя и досега.
После се преместихме в апартамент на главната улица. Семейството ни винаги е било много задружно.
А като на повечето сливналии, любимото ми място беше Карандила. Обичам да съм сред природата.
– След като от малък сериозно се занимавате с пеене, защо не се записахте в музикално училище, а в езикова гимназия?
– Думата „сериозно“ ми звучи пресилено. Да, вярно, почти всеки ден бях на репетиция при Методий Григоров, но на нея ранна възраст, не можех да гледам на музиката сериозно. Мисля, че и никой от нас, малките хористи, не е гледал на музиката като на бъдеща професия. Сегашното поколение тийнейджъри е много по-осъзнато, с много по-реален поглед за бъдещето си. В оня социалистически строй, в който тогава живеехме, като че ли имаше едно безвремие, като че ли всичко ти беше предначертано – дават ти примерно стипендия, казват ти къде да отидеш, какво да учиш, после те разпределят на работа... Няма какво много да умуваш.
– Т.е., не сте имали насоченост и намерение музиката да станее Ваша професия и кариера?
– Да, точно така беше. И ми е странно, когато някои хора почнат да обясняват как от малки пеят и се готвят за голяма кариера. И аз откакто се помня все пея, но никога в ония години не съм си и помислял да ставам певец. Приятно ми беше да пея, но не съм гледал на това като на професия. Но съдбата си знае работата...
И да – пак майка ми, като повечето майки, ме насочи към езиковата гимназия. После тя много се радваше на кариерата ми на певец, но за съжаление, си отиде млада, на 60 години. Аз вече бях спечелил международен конкурс, пеех в Софийската и в Пражката опера, но мама не можа да ме види на големите световни сцени. Баща ми обаче беше на много спектакли – във Виена и другаде. Той измина по-дълъг житейски път, надвивайки не една болест.
– А каква музика слушахте в младежките си години?
– Музика, която няма нищо общо с операта. „Пинк флойд“ беше любимата ми група. Тогава всичките ми връстници слушаха такава музика.
– Вие самият пeли ли сте рок?
– Разбира се. Имахме си група в гимназията, дрънкахме с китари, но не беше професионално. Но в тази гимназия, която тогава наричахме Френската (Създадена е през 1971 г. с четири паралелки с преподаване на френски език. Едва през 1979/80 г. се формира първата паралелка с изучаване на английски език, а с немски език – през 1985/86-та учебна година – б.а.) започна да ме впечатлява „другата“ култура, която беше по-малко известна за нас. Особено часовете по цивилизация, която ни проподаваха учители от Франция, разгърнаха пред нас един по-различен свят. Човек на тая възраст е най-впечатлителен, може би тогава почнах да схващам, че нещата не стоят точно така, както ни ги обясняваха други учители.
– Освен на китара свирили ли сте на друго?
– Не, не съм свирил. На пиано почнах да свиря по-късно, в консерваторията вече. Едва там започнах да се развивам като музикант.
– Наистина, немалко време сте пели в сливенските хорове, но беше ли необходима по-специална подготовка за кандидатстването Ви в консерваторията?
– О, да. Но нека кажа, че преди консерваторията аз преминах през още една сериозна школа – Ансамбъла на Строителните войски, при Валентин Бобевски. А още преди да вляза в този престижен колектив, в последния клас на гимназията, почнах да ходя на уроци при Сима Иванова – всяка събота и неделя пътувах с кола от Сливен до София и после, докато бях в ансамбъла, продължих уроците. Малко по-късно проф. Иванова стана моя преподавателка и в консерваторията.
Популярният някога ансамбъл, създаден през 1949 г., съществува до 2000 г., докато в България ги има и строителните войски. Почти няма известен днес музикант или певец, който да не е бивал в униформата на войник от СВ. А Валентин Бобевски, освен на този ансамбъл, е бил главен диригент на хоровете „Гусла“, „България“, „Св. София“, както и председател на Българския хоров съюз, председател на международния фестивал за православна музика "Хвалите Господа". Той е също композитор на хорова и театрална музика.
– По Ваше желание ли служихте в Строителните войски?
– В ония години повечето музиканти – цигулари, пианисти, както и певци – преминаваха през ансамбъла. Това беше единственото място, където, докато си войник, не държиш автомат, а ноти. Е, имахме и малко строева подготовка, но по принцип, две години се занимавахме с музика. Още оттогава се познавам с Орлин Горанов – той беше служил там, и останал на щат. После бяхме и състуденти.
Но за да ме приемат в ансамбъла, се явих на конкурс, преди още да вляза в казармата. Този конкурс за попълване на състава се обявяваше всяка година. Изобщо, в нашата работа за всяко нещо се ходи на конкурс.
– Но това, което ми разказвате, означава, че преди завършането на гимназията, все пак сте се ориентирали към певческото изкуство...
– Да. Тогава реших, че трябва да продължа с нещо, което ще изисква от мен най-малко учене. И никой не ми каза, че влизам сам в една голяма клопка. Дето се вика, „Хитрата сврака – с двата крака“. Ето сега, допреди малко учих, след малко продължавам – ноти, партитури, текстове, книги за историческата епоха, в която се развива действието на дадена опера. Все едно цял живот съм студент. Явно така ще е и занапред...
– Какви са студентските Ви спомени?
– Интересни. Знаете може би как са класовете в консерваторията – при един преподавател са студенти от първия, до последния курс. Там се срещнах с някои от хората, които станаха и останаха до днес мои приятели – споменах вече за Орлин Горанов, също Юлиан Константинов, Васил Петров...
Започнах в класа на проф. Сима Иванова, а след първи курс се прехвърлих при Констанца Вачкова и завърших в нейния клас.
Имах късмета последната година в консерваторията да поживея в Швейцария. Бях изпратил една касетка с мои записи и ме взеха да пея в операта на град Бил (Биен, както звучи във френското му произношение) – курортен град на 15 км от столицата Берн. Това беше по време на Лукановата зима в България, която аз не съм преживял, но въпреки това шокът да видя разликата в живота в двете държави, беше голям – от една бедна държава да отидеш в една от най-богатите.
– Споделяли сте също, че голяма роля за изграждането Ви като изпълнител е изиграл Учебният театър към консерваторията – спомням си тези студентски представления на сливенска сцена. Те, донякъде, запълниха липсата на т.н. Работническа опера, представленията на която някои възрастни сливналии още-още помнят...
„През 1962 г. за ръководител на катедрата (Музикално-сценично изкуство – б.а.) е избран проф. Любомир Пипков, с чието съдействие през 1964 г. е създаден Учебният оперен театър (от 2012 г. – Учебен музикален театър). Негова цел е да се подготвят и сценично реализират цели оперни заглавия само от студенти, режисирани и дирижирани от техните преподаватели... Поради липса на собствена сцена Учебният оперен театър играе постановките си на различни места: концертната зала в Консерваторията, Софийската национална опера, Държавния музикален театър, също и в градовете Видин, Благоевград, Сливен...“ (от сайта на НМА „Проф. Любомир Пипков“)
Според същия сайт, на сливенска сцена Учебният театър е подготвил и представил „Севилският бръснар“ от Дж. Росини, „Любовен еликсир“ от Г. Доницети, „Прилепът“ от Й. Щраус.
– Мисля, че сътрудничеството със Сливен бе осъществено с активното съдействие на известния ни съгражданин Георги Йорданов. За мен той е най-добрият министър на културата, който сме имали. Учебният театър даде възможност на нас, зелените млади певци, да се обучаваме, защото именно сцената е големият учител. Няма да изброявам имена, но всички, които са минали през този театър, после са пели и на най-големите сцени в света. А Георги Йорданов винаги е бил голям радетел на културата – и до ден днешен, където и по света да пея, на другия ден той ми се обажда по телефона, за да ме поздрави. А в София никога не е пропускал представление или концерт.
– Споделяли сте, че Борис Христов остава ненадминат във Вашите представи за оперна класа – като певец и като личност. Имали сте късмета, когато отивате в Рим, Борис Христов да е още жив. Какви бяха срещите Ви с него?
– Когато завърших консерваторията, отново се явих на конкурс за Академията на Борис Христов в Рим. Неин директор тогава беше Александрина Милчева, която ме хареса и ме взе и следващите две години специализирах оперно пеене във Вечния град. Но по него време Борис Христов не беше в най-добрата си форма, вече беше прекарал един инсулт. По тая причина по-малко съм работил с него, повече с Александрина Милчева, но разбира се, имах възможност да се докосна до неговата личност и да науча много неща.
„Този човек беше толкова голям, че при всичко което са му сторили, той нито веднъж не си позволи да хули България. Носеше я в сърцето си до самия си край. Бил съм в дома им с Франка. Разговорите ми с Борис Христов са живи в паметта ми и няма да е пресилено да кажа, че той е мой идол за артист и човек! Плакал съм като за роден баща на погребението му!.." („Световноизвестният тенор Камен Чанев гастролира в Националната опера на Будапеща“, www. impressio.dir.bg, 28.01.2017 г., Еми Мариянска)
– Върнах се в Рим преди няколко години, четири-пет сезона пях в Римската опера и мисля, че там направих много добри роли.
– Работили сте с Борис Христов, с Александрина Милчева, Гена Димитрова, както и с други именити изпълнители. От кого сте си „взели“ най-много?
– Не може да се каже от кого „най-много“. От всеки от тези големи певци човек се учи на нещо. Даже понякога се учим и от хора, които не могат – т.е. научаваме как да не пеем, как да не се държим... Всичко зависи от интелигентността на човек – да отсее това, което трябва да вземе. В крайна сметка успехът идва не когато имитираш някого, а когато успееш да развиеш собствения си потенциал, да представиш в най-добра светлина собствения си глас и възможности.
– Казвали сте, че съвети Ви е давал известният оперен изпълнител Стоян Попов.
– Когато се върнах от специализация в Рим, Руслан Райчев, директор по него време, ме взе в Софийската опера – като казвам „взе ме“, то значи, че пак се проведе конкурс, след който ме назначиха. За разлика от сега, тогава там имаше съвет, който се състоеше от много изтъкнати оперни творци, в това число и Стоян Попов. Работата си в операта започнах с „Риголето“, в която постановка си партнирах с него – и, разбира се, че ми е давал съвети. И не само той... Колегите ми бяха с много голям опит, като млад певец съм се вслушвал в това, което ми казват.
– Прочетох, че сте научили доста и от пианиста на Лучано Павароти – Леоне Маджера...
– Леоне Маджера, да. Това е само една от срещите ми с големи музиканти, певци и диригенти. Напоследък работя с един голям диригент – Пинкас Щайнберг, работил съм също с Лорин Маазел, блестящ диригент. А най-забележителните певци, с които съм си партнирал, не бих искал да изреждам, за да не обидя някого. Но съм удовлетворен от факта, че когато приключим някой спектакъл, повечето сопрани заявяват, че и следващия път искат да пеят с мен... Надявам се това да означава, че съм достатъчно добър партньор на сцената.
– Споменете все пак някое име...
– Не знам – не ми се ще да изброявам. Но ето, дебютът ми в Шатсопера във Виена например, беше с Даниела Деси, лека ѝ пръст, а с Гена Димитрова съм пял още в младежките си години. От другите български певци съм пял с Никола Гюзелев, с Александрина Милчева, на която съм ученик, както казах.
– Операта обаче е и сценично изкуство и ролята на режисьора също е много важна. Казвали сте, че напоследък се правят модернистични постановки – това добра тенденция ли е?
– Като всяко нещо и операта се развива – и трябва да се развива, не може да остане каквато е била в отминалите векове. Но пък трябва да се развива с оглед на добрия вкус – иначе става пошло и смешно. Участвал съм в доста постановки, особено в Германия, които са, меко казано, комични.
– Да разбираме, че в Германия са повече по експериментите?
– Да. Има наистина ужасни неща. Някъде вече съм разказвал за една постановка на „Трубадур“, в последната картина на която пеейки, трябваше два-три пъти да мина през дупка в телена ограда.
– Винаги ли сте пяли само тенорови партии?
– Винаги. При мен не е имало съмнение в гласа, още от първото ми запяване като мъжки глас. Това ме прави облагодетелстван, тъй като в повечето опери на Верди и Пучини водещите партии са на сопрана и тенора.
– Де Грийо от „Манон Леско“, главни роли в „Аида“, „Дон Карлос“, „Травиата“, „Риголето“, „Селска чест“, „Палячи“, „Трубадур“, „Мадам Бътерфлай“, „Тоска“, „Риголето“, „Кармен“, „Турандот“ – едва ли можем да изброим всички... Но кой всъщност е любимият Ви композитор?
– Пучини, и винаги съм го казвал. Разбира се, много пея и Верди, той също ми е любим – по принцип най-известните тенорови партии са в произведенията на тези двама композитори. Но ако ги съпоставим, предпочитам Пучини. Една от любимите ми роли е Де Грийо от „Манон Леско”. Това е една от трудните тенорови партии. Първо съм я пял в Букурещ, а през 2007 г. с нея дебютирах в „Щатсопера“ във Виена. Пак там, във Виена, едва два часа преди самия спектакъл ми известиха, че трябва да изляза на сцената, което си е голямо изпитание. В тази роля дебютирах и във Вашингтон през 2013 г. Смятам, че това е една от „щастливите“ ми роли.
– Започвате като солист на Софийската и на Пражката опера, но после минавате на свободна практика – да разбираме ли, че избирате свободата пред сигурността? И коя точно роля Ви даде увереността, че можете да излезете на този по̀ „трънлив“ път?
– По принцип нищо не дава пълна увереност. Но според мен, когато оперният певец е на щат, той не се развива – става муден. Има си вече своя публика, пред която се чувства сигурен и постепенно рутината му отнема възможността за напредък. Свободната практика е съвсем друго нещо – всичко се случва за първи път на някоя нова сцена, все едно винаги си на състезание.
– Казвали сте, че сте се формирали като певец в Румъния, а в Берлинската опера сте се чувствали най-добре – така ли е?
– В Румъния работих с много добри музиканти, а с реакциите си румънската публика е много близка до българската. Някак си оттам започна международната ми кариера. А „Дойче опер“ ми е допадала винаги като колектив, както и с германската прецизност на организация на творческия процес. И като съпоставям публиката – да, българската публика е една от най-топлите и зареждащите. Публиката в Германия ръкопляска едва в края на спектакъла и артистът трудно се ориентира.
Разбира се, Виенската щатсопера също ми е любима – все пак там беше дебютът ми на голяма европейска сцена.
– Случва ли се често да пеете с вашата половинка в живота Таня Иванова?
Солистката на Пловдивската опера Таня Иванова е израснала в Стара Загора, завършва Националното музикално училище „Проф. Любомир Пипков“, след което и ДМА „Проф. Панчо Владигеров“ в София. Отначало се изявява в мецосопрановите партии, но през 2012 г. сменя репертоара си със сопранов и оттогава явно има повече възможности да си партнира с Камен Чанев, включително на големи сцени по целия свят.
В друго интервю правено по време на карантината, Камен Чанев споделя: „Много по-трудно ми е да играя с Таня на сцената, тъй като не мога да вляза сто процента в ролята си – притеснявам се за нея и слушам повече нейния глас, отколкото моя. Предпочитам да играя със сопрано, с което нямам близки отношения.
Сега, в условията на изолация, когато имаме време и възможност да се вслушваме във всяка нотка, става страшно – критикуваме се често един друг. Струпали сме цял куп ноти, започваме с „Аида“ и свършваме с „Трубадур“, минавайки през „Бал с маски“, „Тоска“ и т.н. В работно време, когато имаме спектакли, нямаме такава възможност – да се взираме във всеки тон. Работим и музикално, и драматично – ювелирно. Пеем, записваме и слушаме...“ (Платформата „Изкуство в тишина“ на Държавната опера – Пловдив, 15.04.2020 г., интервю на Лили Бързева)
– Напоследък често ни се случва да пеем заедно. Затворихме миналия сезон например с постановката на открито на „Аида“ в амфитеатъра в Пловдив. През това лято предстои да пеем в „Манон Леско“ в Рига, пак на открито, на един много известен фестивал – „Секунда“.
– Изказвали сте възхищение от сградата на операта и от публиката в Оман – има ли тенденция за подмяна на световните оперни центрове?
– Това е може би най-красивият оперен театър в света. Аз познавах султана-меломан Кабус Бен Саид, лека му пръст, който построи тази опера в най-добрите традиции на италианските оперни сгради. Той беше наистина голям ценител на оперната музика и направи тази сграда, създаде и симфоничен оркестър, което е наистина странно за арабските емирства. Там гостуват най-големите оперни театри. Пял съм на тази сцена два пъти – първия път с Полската национална опера, после с „Дойче опер“, Берлин.
Да, има такава тенденция... Изключителен е например оперният театър в Астана, Казахстан, където по-миналата година пях в „Турандот“, също в „Аида“ – все в много сериозни постановки. Отдавна много силни са оперните центрове в Япония, в Китай и Южна Корея. В Китай, който, както всички забелязваме, вече е водеща световна сила, се откриват изключително много театри, докато в Европа се закриват. Преди години дори Римската опера беше в криза, уволниха целия състав. Да не говорим за Болоня, където направо искаха да закрият театъра. Нещата в Италия, „майката“ на операта, вече не са каквито бяха.
– Специалисти и публика Ви смятат за един от най-добрите тенори в света – какво още не сте постигнали?
– Дано да е така – да ме смятат за добър. Но знаете ли каква отговорност е това? Когато стъпиш на някоя голяма сцена, и специалисти и публика си викат: „А сега да видим тоя Камен Чанев...“ Слушат, сравняват... И трябва винаги да си в топ форма, да даваш всичко от себе си. А ние не сме машини – може да не се чувстваш добре, да не си спал, може даже да си болен. Може да не пееш добре, да ги разочароваш. Публиката не се интересува от твоето физическо състояние. Тя иска максимума.
Колкото до това какво не съм постигнал... В операта, слава Богу, няма върхове. А и мисля, че в изкуството не е като в спорта – да кажеш „Ей това ми е рекорда“ или че си стигнал предела, станал си шампион. Винаги има какво ново, по̀ различно да направиш. Но човек не трябва да е маниак, да служи на прекалената амбиция. Прекалената амбициозност личи на сцената и отблъсква хората. Много е хубаво, че на сцената личи и характерът на човека – усеща се дали си лош, добър, завистлив...
– Дойде ли време да изпеете Отело – казвали сте, че преди години сте отказвали тази роля...
– Тогава я отказах не че не можех да я изпея, а защото нямах време да я подготвя. Постоянно пътувах, сега пък, поради стеклите се обстоятелства и застоят в целия свят, не се знае какво става с ангажиментите, които имах за две години напред. Някои ги преместват за по-късни дати, други се отлагат – кашата е невероятна. След няколко дни трябваше да летя за Япония. През ноември месец имаме ангажимент в Тайван и се подготвяме, но дали ще стане, никой не може да каже. Така че засега не си правя планове.
– Вие сте доста огласен в медиите – има ли интересен случай или инцидент, който не сте разказвали и бихте искали да споделите?
– В моя живот няма нищо любопитно – всичко е труд. И да Ви кажа – тежък труд е. Случвало ми се е сутрин да стана, да видя стената на банята и да се зачудя в коя държава съм – Италия ли е, Япония ли е, Канада ли е... Това ми е животът. Не знам какво по-любопитно да споделя.
„За него не е необичайно да слезе от самолета и да се озове направо на сцената... През 2013 г. прави същински „маратон“ между Франкфурт, където участва в „Дон Карлос“ в 5-актната му версия, и Рим, където по същото време представят „Селска чест“. За осем дни Камен Чанев изпява по четири спектакъла от двете заглавия. „От авиокомпанията, с която летях веднъж дневно Франкфурт-Рим или обратно, си бяха помислили, че работя за тях“, разказва тенорът с усмивка.“ („Прочутият тенор гостува в „Тоска“ и „Бал с маски“, www.operasofia.bg, 2016 г.)
– Споменавали сте и друг път известни свои състуденти – Орлин Горанов, Юлиан Константинов, Васил Петров... но не съм срещала някъде да сте споменавали също известния си съученик Кондьо. Как приемате музиката, която той прави?
– О, да – Кондито, както му викахме, го познавам от отделенията в Първо училище, даже стояхме на един чин. Той тогава не пееше, по-късно се разпя, но... неговата музика е много далече от мен. Сигурно затова не съм го споменавал. Не съм слушал такава музика.
– Преди години отказвахте изяви в Сливен – защо? Всъщност, и сега не пеете със Сливенския симфоничен оркестър. Коя е причината?
– Все пак, оркестърът трябва да покрива един минимум, който ми е необходим, за да пея на дадена сцена. Не искам да обидя никого, но оркестър, който не работи, не свири редовно, няма професионализма, който аз изисквам. Да, когато идвам в Сливен, пея с оркестъра на Старозагорската опера, макар че и той не е на висотата на големите оперни оркестри, с които работя.
Зависи от града, доколко неговият оркестър ще бъде на ниво. Ще използвам една стара, хубава дума – всичко зависи от градския „еснаф“, т.е. от хората, които са лицето на града, които го управляват, които държат на неговото реноме. От тях зависи ще има ли оркестър или няма да има, ще има ли култура, или не. Сливенският оркестър е щатен – думата идва от немското Stadt, което значи град, градски оркестър. Т.е. трябва да се финансира от града, от данъците на гражданите. На много места по света съществуват щатсопери (градски опери). Донякъде такава е и операта в Стара Загора, която освен от държавата, се финансира и от общината. Тя е втората по време създадена в България, след Софийската (Старозагорската опера води леточислението си от началото на 1925 г. – б.а.), което значи, че отдавна там са поискали да имат опера, съответно и оркестър.
– Кои, според Вас, са основите, на които Сливен би могъл да стъпи и да се развива със свой собствен облик сред останалите български градове?
– Аз винаги съм подчертавал, че у нас каруцата се слага пред коня. За мен първоначално е културата. Тя е водеща и за бизнеса. Добър бизнесмен е образованият, интелигентният човек. Извън културата всичко е бъркотия и простотия. Когато си изтървал образованието, не можеш да разчиташ на успешен бизнес.
Всички знаем, че Сливен е дал най-много интелигентни хора на глава от населението в България. Това, за съжаление, е вече в миналото. Аз не искам да говоря за предходните кметове на Сливен. От настоящия (Стефан Радев – б.а.) получих подкрепа и направихме, каквото можахме – тази постановка на „Аида“ на терена на крепостта „Туида“. С него говорихме представленията на открито да се превърнат във фестивал. Аз имам желание това да стане, но всичко пак опира до финансите и до желанието на местната общност да има такива събития в града, да бъдат те подкрепени от градския „еснаф“, като задруга на „възможните“ хора.
Да Ви дам пример – не само аз, но и почти всичките ми съученици живеят в чужбина. На това ни е принудила нашата държава. Не мислете, че ако има възможност да пея и да се развивам в България, не бих останал тук. И не говоря за хонорар, какъвто получавам в чужбина – на половината да е, да пея три-четири пъти в месеца, да си почивам повече, то аз няма да ходя да правя културата на Германия, на Франция, на Италия, на Япония или на Казахстан. Защото смятам, че съм един от хората, които създават културата на тези нации. Аз искам да градя наша, българска култура. И най-смешното е, че когато се върна в България и отида някъде да изпея нещо за малък хонорар или без пари, то се намират хора, дето викат: „А-а, че той щом е дошъл тука, значи не го търсят в чужбина“. Това е характерно за нашата народопсихология – сами да не се ценим.
– Пътувате много по света – кое е мястото, което Ви е впечатлило най-силно?
– Всяко място си има собственото очарование и не мога да кажа: „Това е най-красивото“. Едно от местата, които най-много харесвам като природа, като море, е Хърватия. Но ако е за отношение на публиката, пак казвам, българската публика ми е любима – тя приема изпълнителя най-топло, най-отзивчива и разбираща е.
– Кой е сливенецът, когото почитате най-много?
– Е, разбира се, човекът с паметник в центъра на града – Хаджията. Има и много културни дейци, които няма да изброявам, за да не пропусна някого.
– Кое е първото нещо, което Ви идва наум, когато чуете „Сливен“?
– Асоциирам Сливен със Сините камъни, с миризмата на милинки, която в детството ми се носеше от близката до дома ми фурна на Гърмилото.
– Има ли урок, който смятате, че сте научили в досегашния си живот?
– Научил съм се да не се вземам на сериозно. Всичко, което вършиш, трябва да ти е като забавление, защото животът е кратък и не знаеш кога ще прекъсне – ето, аз имах планове за две години напред, но един микроскопичен вирус ги провали.
Важното е да се радваш на малките неща и да се забавляваш.
Йорданка Раданчева