In memoriam: Камен Васевски

Категория: Имена Публикувана на Събота, 24 Юни 2023 14:38 Посещения: 773

   Сливен изгуби още един от хората, които носят паметта за близкото му минало. Камен Васевски беше човекът, който знаеше много за много отминали хора и събития, и го знаеше и пресъздаваше в подробности.

   Светъл да е пътят му нагоре – сигурна съм, че и по него ще тръгне като изследовател, с любопитство. Отделно, че ще липсва не само на семейството си. Беше човек, който имаше много приятели и неприятели, но ще липсва и на едните, и на другите. Поклон!

   Публикувам тук пространното интервю с него, на което може да се нарече пълноправен съавтор, тъй като в съвместната ни работа успя да наложи своя разпознаваем стил. То е публикувано в първата книга „Сливналии“ (2018 г.), на която, както и на останалите ми книги, беше подбудител.

                                                                                                                                     Йорданка Раданчева

 

   Неговото име е озвучено. Той е знаен писател, журналист, литературен изследовател и колекционер на картини; учи и завършва икономически науки във Варна, а след това – журналистика в Софийския университет „Св. Климент Охридски“.  Там следва и четири семестъра в Юридическия факултет.

   През 1976 г. бъдещият автор на стихосбирката „Нехристова възраст“ защитава дисертация върху журналистическото и публицистическото наследство  на начинателя и редактора на списанията „Везни“ и „Пламък“. След време издава няколко изследователски трудове и прави много публикации в нашата  и чуждестранната периодика, посветени на живота и зримото дело наГео Милев. С обнародваното в тази област Васевски успява да се домогне до ценни приноси и да заеме предно място сред геоведите в България.

   Камен Васевски е сътворил и предложил на читателите близо 60 книги, жанрово разнолики: поезия, проза, документалистика, научни проучвания и мемоари за внушително количество писатели и художници. Навярно той е единственият извънстоличен автор, на когото „Български писател“ издаде 10 тома избрани съчинения.  В тях, наред с произведенията му, се съдържат изключително ценни свидетелства за хора и събития: писма, снимки, ръкописи, автографи... Голяма част от творчеството му е включено в библиотечните фондове на Конгресната библиотека във Вашингтон, Руската държавна библиотека в Москва, Националната библиотека на Франция – колекция „Франсоа  Митеран“, Париж, и в библиотеката на Чикаго.

   Камен Васевски посвещава немалко години от живота си да издирва и събира произведения на изобразителното изкуство, в резултат на което се радва на стойностна сбирка от картини, от която дари над 40 творби на Художествената гимназия „Димитър Добрович“ в Сливен, като прибави свои книги, посветени на колекционери и художници. Днес училището е единственото сред сродните средни училища у нас, което притежава колекция от маслени картини и рисунки, дело на именити майстори.

   Тясно свързани с пътя на твореца са книгите му за множество наши живописци, ваятели и техни ценители, сред които изпъква изследването „Колекционери на картини: 7 (9) имена“, появило се през 2000 г. Претърпяло три издания до днес, то продължава да е единственият сериозен опит да се осветли колекционирането на картини в България.

   Творческият живот на Камен Васевски начева от радио „Стара Загора“ и преминава през в. „Сливенско дело“, през отдел „Изкуство и култура“ (Окръжен съвет за култура) на Окръжния народен съвет в града под Сините камъни и през издателската къща „Земя прес“. Най-голяма е частта от биографията му в редакцията на „Сливенско дело“ – с недълго прекъсване, близо 30 години, от които две десетилетия той е главен редактор на регионалната печатна трибуна – време, през което тя показва забележителен напредък.

   Камен Васевски членува в Съюза на българските писатели и Съюза на българските журналисти – организации, които са оценили високо неговата творческа и административна дейност. В края на 80-те години на миналия век, Съюзът на българските журналисти го предлага на комисия при Министерския съвет на България, която му дава трета квалификационна степен – най-високата сред степените, присъдена единствено нему като ръководител на извънстоличен вестник, излизащ три пъти седмично с месечно издание за литература и изкуство „Макове“.  А през 2016 г. Съюзът на българските писатели го отличава за приноса му в нашата съвременна литература, изразен чрез цялостното му творчество.

 

   „И в миналото, и днес рядко срещаме такава ненаситна жажда за творчество, такава Вазовска всеотдайност на българското слово, толкова разностранни духовни интереси, които могат да бъдат наречени енциклопедични. И най-важното, удивляват ни волята и постоянството, с които той осъществява всяка своя замислена идея, осъществява я в най-хубавата ѝ завършена и оригинална форма.“ (проф. Иван Цветков, 2005 г.)     Тези, които познават Камен Васевски, струва ми се, няма как да не се съгласят с мастития професор, а и да добавят: той е извънмерно целеустремен, абсолютен работохолик, човек освен с голяма обща култура, но и с прекрасна памет за детайлите на отминали събития, автор със свой почерк и в журналистиката, и в литературата. Своят индивидуален езиков израз той налага във всичко, включително в това интервю.

 

   – Г-н Васевски, роден сте на 13 февруари 1935 г. на 15 км от Сливен, но сте от хората с най-голямо основание да се нарекат сливналии – знаете за града (и за миналото, и за настоящето му) толкова, колкото надали знаят повечето от произхождащите от него. Този факт е плод само на любознателност ли?

   – Силно съм обласкан, г-жо Раданчева, задето сте забелязали важна черта от моето лице. Разрешете ми за нея да отворя реч подир малко. По-напред си позволявам да отстраня една непълнота във въпроса, който току-що ми зададохте. Каква е тя? Немалка. Защото е свързана с моето люлчино място – Крушаре, което отстои наистина на 15 км от Сливен. Инак казано, село, дето е било безчет години все в административния пръстен на града със Синята планина. Аз се гордея непресторено, че произлизам оттам. Това си чувство съм документирал пространно в моето творчество. Като го забелязвам за кой ли път по повод, съм далеч от помисъла да припомням страници или глави от литературните си съчинения, които непоколебимо сочат това. И все пак, в часа на нашия разговор, отлаган дълго време по моя вина, не мога да прокудя изкушението си да се спра на моя творба, възпяваща родното ми място. Ето, чуйте я. Тя не е дълга и не ще Ви отегчи:

           НЕПРЕХОДНА ГОРДОСТ

           Високи къщи светят в равнината

и Тунджа някъде трепти наблизо.

Крушаре мое, в тебе аз навлизам

да ме пречисти светия ти вятър.

 

От круша иде твойто име светло,

но круши тук отдавна вече няма.

А всяка беше трепкащ пламък

по клоните на щедрите дървета.

 

С ръце немирни клоните разгръщах

и бързах плодове да си откъсна.

В градините стоях до вечер късна

и със светулките се връщах вкъщи.

 

Сестра ми ме посрещаше на прага

с очи като светулки засияли...

По селските си дни аз често жаля,

защото ме изпълваха със благост.

 

Изтля там мойта крушова жарава,

а още свети простото ти име.

Лета догарят и залязват зими,

но ти оставаш, село, в мен оставаш

 

с високи къщи, спящи в равнината,

с река, която там искри и пее.

Човек се ражда, за да преживее

дори и крушата под небесата.

   И тука спирам с привидно непотребното си лирическо отклонение, за да кажа онова, за което ме питате и което смятате за съществено – моята любознателност. Т.е. Вие ме считате за любознателен човек. Сиреч за човек, дето се старае да придобие знание. Благодаря още веднъж! Но дваж повече благодаря за своеобразната похвала, че тя, моята любознателност, ми е позволила да натрупам осведоменост за града Сливен, някогашен и сегашен, която превъзхожда осведомеността на родени от него чеда. Приемам съзряното от Вас. Защото то е в пълно съзвучие с известното: всеки от нас поглъща с апетит дитирамбите, с които го обсипват, ала критиката – не. 

   Да, истина е, че още от детските и следващите ми години Сливен властно ме привличаше с цялостния си лик, колчем се озовавах в него, с помощта на моите създатели или с чичовците си, които често биваха в града за кратко или за цял ден, тласкани от своите неотменими потребности. И в пряка връзка с въпроса Ви, ще река, че моята любознателност, насочена към родните стрехи на Добри Чинтулов, д-р Иван Селимински, Сава Доброплодни и още други като тях, един от друг по-лични, комай растеше по-забележимо от мен самият. Тя стана неотделимост моя, щом поех пътя на юношеството си, щом заживях в Сливен, за да попивам от него светлина и устрем, потребни ми да покорявам извисени цели.

   Тази част от животописа ми още не е изтляла. Навярно тя не ще изтлее, дордето съм жив. Убеден съм.  И на това място от диалога ни, който подхващаме, трябва да добавя: любознателността, за която твърдите, че ми е присъща, кърми моя дух. На нея, само на нея, дължа много...Такова усещане ме владее и днес. Струва ми се, че то не е измамно.

   Моля, дайте ми следващия си въпрос.

 

   – Вече ми го подсказахте с току-що изреченото. Отговорете ми: Откъде наследихте тази любознателност? Има ли в рода Ви подобни личности и слушали ли сте интересни истории за тях (или от тях)?

   – Въпросите Ви са два, не един. И те са свързани както дървото с корените си. Аз не ще избягам от тях, а ще се помъча да отговоря.

   Ние идваме на тая земя нетленна, взели много неща от създателите си. Понякога повече от онова, което те са носили, докато са туптели жадно сърцата им. За това чудо нашият народ е сътворил думи и наниз от думи, които не стареят, продължават да подкупват със свежестта си. За одарени люде, родени от одарени човеци, ще чуете да казват: „Той (тя) мяза на баща си“ или близкото до това „Одрал кожата на майка си“. И тоя непрекъсваем процес върви от коляно към коляно или секва задълго. Затуй, не без основание, ще ми речете: Дайте ми примери, г-н Васевски.

 

   – Да, щях, но Вие ме изпреварихте.

   – Наистина избързах, за което прося Вашето извинение.

 

   – Имате го. Карайте по-нататък. Слушам Ви.

   – Безчет са примерите, дето поддържат моите наблюдения, но аз ще посоча само един-два, и то от нашата родна действителност.

   Академик Николай Райнов, недостигнал библейска възраст, е личност с ренесансови пластове. Той е бил писател, художник, художествен и литературен критик, учен, изследовател и още какво ли не! Неговите синове Богомил и Боян Райнови всмукват почти всичко от отеца си. Първият, когото имах щастието да познавам и да пиша за него, беше смайваща вселена. Оставил костите си в България, в Централното софийско гробище, той и днес е образец и вдъхновение за младото българско потомство с всичко, което сътвори в различни области на духа. Другият, Боян Райнов (за него малко зная), има гроб в Париж, оставил име във Франция на талантлив ваятел и живописец. Разбира се, в този ред на мисли съм длъжен да отбележа, че съществуват случаи, които показват, че понякога от нищо се ражда нещо. И затова ще бъда пределно конкретен. Сърцеведът Марий Ягодов, с когото другарувах и имах късмета да го изследвам, е ярко талантлив новелист, поет и драматург, оплодил нашата книжнина с литературни шедьоври. Баща му бил берберин, а майка му – домакиня в голямото поселище Долни Дъбник, Плевенско. Инак казано, Ягодов идва почти от нулата. Навярно за него и хилядите като него народът наш е родил знаменитото словосъчетание: „От сопол – сокол“.

   От политичност, г-жо Раданчева, не прекъснахте моята велеречивост и не ме попитахте, а как е при мене. Тутакси Ви отговарям: Аз не съм нито Райнов, нито Ягодов. Моите предходници са несравнимо малки, наредени до видни хора. Е, те не бяха безлики люде, а обладаваха способности. Майка ми Мария, добила само четвърто отделение, защото по нейното време училището в Крушаре опирало до тази образователна степен, беше лична жена. Тя притежаваше изключителна памет, която не загуби и през сетнините си. Мама бе неописуемо трудолюбива, неизмеримо скопосна, изключително любознателна, предприемчива, дружелюбна. И още – много сладкодумна.

   Баща ми, Васил, притежаваше в същата степен дарбата да се труди, умението винаги да намира изход от заплетени ситуации, да поддържа жизнелюбив дух в нашата къща. Той гледаше на труда си като на извор на щастие и благоденствие, а на честността и морала човешки – като на безценни черти, които трябва да носят хората.

   Лапидарно казано, родителите ми бяха хармонична брачна двойка, възхитително се допълваха. Сговорът помежду им, обичта към техните чеда, към земята и животните, добрият тон със съседите – това и още много неща, бяха неразлъчни от тях. Ласкави думи мога да наредя и за дядовците и прадядовците, за бабите и прамайките си. Те ме учеха на добро, никога не се уморяваха да ме наставят. Бяха носители на завидни белези, сред които изпъкваха силната обич към труда, добротворството и любознателността.

   Бащата на моя баща, Георги Христов, е герой от трите войни – Балканската, Междусъюзническата и Първата световна. Той е бил ротен санитар. Разказвал ми е за войнишките си преживелици, за това как в Чаталджа бил споходен от върлуващата холера, но се е излечил, хранейки се с плесенясал хляб. Дядо често си припомняше думи и случки, свързвали го с ген. Радко Димитриев, когото боготвореше. Пак този ми предходник възкресяваше картинно и обстоятелствено едно събрание в Крушаре, на което е говорил пламенно д-р Райко Даскалов, прочут оратор на БЗНС, министър в кабинета на Александър Стамболийски и за кратко посланик в Чехословакия, където го покосяват куршумите на наемен убиец в смутно време, подир 9 юни 1923 г.

   Дядовите спомени за миналото ми бяха много интересни. Интересно ми бе и когато отивах почти всеки ден в кръчмата му, която беше голяма и гиздава в Крушаре, и там слушах селските сладкодумци. Те разказваха какво ли не, но най-паче за паметните сражения при Лозенград, Каймакчалан и Дойран. Още помня имената на някои, дето блестяха с паметта си, със златните си уста и с мъдростта си: Петър Шейтанов, Георги Караколев, Стоян Неделчев, Георги Христов...

 

   – С този си отговор Вие се доближихте до родословното си дърво. До днес успяхте ли да го осветите, а и картинно да го изобразите?

   – Преди повече от десетилетие второродният ми син Василен, който живее в Щатите от години и вече е хабилитиран професор по изобразително изкуство в Чикаго, направи литературна анкета с мен. Работата ни протече в Америка през 2002 г.  – моето първо гостуване в могъщата страна отвъд Атлантика. По-късно издателство „Български писател“ я предложи на читателите под името „Живот – по-малък от небесна троха“. Този труд на Василен, който по-сетне го насочи към резултатни самостойни прояви в словесното изкуство, се оцени високо от в. „Словото днес“, а така също и на прегледа на годишната продукция на членовете на СБП.

   Та в тая анкета аз разказвам и за своето родословно дърво сравнително нашироко. Ала там, в нея, липсва графическото му представяне. То липсва не от немара, а от недостатъчна издирвателска и събирателска дейност.

   Така че Вашите читатели, ако се интересуват от животописа ми, могат да се насочат към указаната книга – тя е във фондовете на много библиотеки.

 

   – Наистина, в току-що споменатия труд „Живот – по-малък от небесна троха“ и в някои мемоарни книги, разказвате за места и хора в родното Ви Крушаре, които са Ви впечатлявали като малък. Но остана ли нещо, което все още не сте казали, а си струва да бъде запомнено?

   – Във връзка с този въпрос ще си позволя да изтъкна страна от анкетната книга, като се надявам да не прозвуча самохвалебствено.

 

   – Каква е тя?

   – Анкетата, правена с мене, изпъква сред безбройните анкети, които преди 20-30 години, че и повече, Институтът по литература при БАН издаваше нагъсто-нагъсто, и то за писатели с изключително висок ръст. Ето ви само неколцина от редицата: Елисавета Багряна, Емилиян Станев, Чудомир, Илия Волен, Теодор Траянов, Валери Петров, Марий Ягодов, Павел Матев... Книгите за тях са богати съдържателно, но скудни на достатъчно свидетелства – снимки, факсимилирани ръкописи, епистоларни документи, обстоен справочен материал. Недостатъкът беше белег на времето – хилава полиграфическа база и вечна липса на хартия, за закупуването на която нямаше достатъчно валута. Анкетата „Живот – по-малък от небесна троха “ е сочна и пребогата и на илюстрации, и на отправки към полезни извори, и на лирически отстъпления, които се вливат като полезни струи в основния текст и го извисяват.

   А сега, конкретно на въпроса Ви: Има ли още нещо неразказано?

   Да, има. Непълна е галерията на селските мъдреци и чудаци. Ето ви един от тях – Кольо Бенбезя. Той беше добре сложен мъж, невисок, природно буден, паметлив и способен да тълкува и сетне да обяснява на незнаещите имена на местности, които много мои земляци изговаряха неправилно и невярно. Например: В северната част на родното ми място, недалеч от трите поселищни могили, досами Дренчовата кория, съществуваше пасбище, кръстено „Ундукоро“. Бай Кольо често думаше на всички, в това число и на мене, че туй название е невярно запомнено от жителите на селото, затуй погрешно се произнася. Неговият произход бил от турския езиков фонд и гласял „Фъндък коро“. Бенбезя го превеждаше като Лешникова гора, която някога била душмански бастисана и подиря ѝ оцеляла само нейната територия. Тя  беше превърната в голяма поляна, осеяна на места с лешникови дървета. И наистина, думата фъндък на турски означава лешник. На някои люде тя станала и фамилно име. Например кметицата на София е знайна в цяло Българско и в странство дори като г-жа Фандъкова. Фамилията ѝ е от оригинала на турската дума и не е преведена, както е у други хора, например у известния в нашата история Аспарух Лешников.

   За този изключително надарен певец на шлагерни песни сега се знае много малко. Това е и срамно, и обидно. Лешников е прочут и извън пределите на своята татковина със слънчевия си талант. Той се ражда в Хасково през 1897 г. и умира в изключителна убогост в България през 1978-ма. Макар сирак, Аспарух, наричан още Ари, с чужда поддръжка и със собствени сили придобива музикално образование в стара Германия. Там работи най-вече в Берлин, но обикаля и други страни. Той става зет на английски дипломат. Създава дете, но не забравя и отечеството си. Певецът и артистът се връща в България заедно с невестата и дъщеричката си и се труди вдъхновено в София. След промяната на 9 септември 1944 г.,уплашена от бурливия политически климат и от развихрилата се българска бедност, съпругата на Лешников, англичанката, го изоставя и се връща в Англия заедно с невръстната си щерка. Музикантът Ари от Хасково, пял някога и на нашумелите политически личности Хитлер и Рузвелт, се жени втори път, но вече в отечеството си, където животът му угасва.

   Е, г-жо Раданчева, малко уголемих отговора си, но пък около една турска дума, станала название на местност в моето Крушаре и фамилия на човеци, дадох сведение на вашите бъдещи читатели и за славния Аспарух Лешников. Тук имам предвид и филмовата творба „Комедиант хармонист“, дето показва образа на този човек. За него в нашите дни и дума не се отронва, нито пък се прожектират филми със забележителното му участие.

 

   – Приемам самоукора Ви, г-н Васевски, но въпреки това ще Ви попитам – остана ли още нещо по въпроса, по който бяхте така словесно разточителен?

   – Остана, как да не остана! Ако желаете, мога да го притуря изцяло или само частица от него.

 

   – Спрете се, ала пестеливо, само на онова, което произтича от въпроса ми – за детството си, за мъдреците и чудаците в Крушаре, навярно още незабравени от старите жители на селото.

   – Ето редове за двама чутни крушарци – Иван Данчев (Данчин Иван) и Митьо Кирчев-Нишана.

   Бай Иван често влизаше в дядовата кръчма и трогваше посетителите ѝ с щедростта си. Прекрачил прага на помещението, току-що произнесъл своето „Добър ви вечер, нашенци“, той повеляваше на собственика ѝ: „Кръчмарю, налей на всички, дето са тука, по едно юзче!“

   Още несекнали съвсем думите на Данчин Иван, политаха други: „ А, бачо Иване, аз не ща!“ Те излизаха от устата на даровития гайдарджия Митьо Нишана.

   Виночерпецът завърташе рязко крупната си снага, стрелваше с очи отказалия да приеме жеста му, предупреждавайки го велегласно: „Митьо, аз само един път каня.“ Нишана начаса се сепваше: „А, бачо Иване, щом е тъй, поръчай едно юзче и за мене.“

   В този миг в кръчмата бликваше смях, заразителен и продължителен. Сред гъмжилото човешко, както се разбира от думите ми, беше и даровитият свирач на гайда Митьо Кирчев, когото наричаха Митьо Нишана затова, че едното му ухо беше отхапано, но до половината. Тази пакост бе сторил моят буен съученик Стефан Киритя, при едно счепкване с Митьо.

 

   – Моля Ви оттук нататък да се прехвърлите в Сливен. Пазите ли детски впечатления и преживявания и от него?

   – Да, пазя, и то немалко впечатления. Вие само ме насочете на кои желаете да се спра. На най-първите, на по-сетнешните или на ония, късните, когато Сливен ми даде път да ида в университетите на други наши градове и в тях да продължа да се просвещавам?

 

   – Навярно всички са интересни, затова хвърлете взор върху изброените периоди, но накратко.

   – Приемам. И тъй, за пръв път видях Сливен, когато бях 5-6 годишeн. Майка ми и нейната майка, баба Неделя, ме заведоха в прочутия сливенски затвор на свиждане с наш родственик. Разбира се, с нас беше и баща ми, който караше кабриолета с бялата кобила. Преди да се озовем на поменатото място, ние прекосихме долната циганска махала, която тогава беше ненакърнена, т.е. съществуваше цяла-целеничка, разположена върху голяма площ в южната част на града. Днес е жив само нейният дял отвъд железницата, известен с името квартал „Надежда“. Разбира се, той е много преобразен и уголемен, а частта пред гарата, в днешния квартал „Даме Груев”, която не беше малка, е напълно разрушена. Върху терена на дрипавите къщурки, на кривите и калните улички, се вишат големи и недотам големи жилищни блокове и многоетажни домове. На фона на старата картина се боричкаха ситни циганчета. Някои от тях, щом съзираха кабриолет, каруца или файтон, се приближаваха, тупаха с ръце голите си тумбаци, плезеха езици или тичаха подир минаващите и протягаха ръка за милостиня – комат хляб. Тези гледки силно се врязваха в мен, защото като тях не бях виждал в моето родно гнездо, макар че в северния му дял бяха струпани и звучаха като тих остров цигански огнища – все убоги, правени и недоправени.

   Още като прекосявахме циганската махала под днешната жп гара, далече, ама доста далече – там, където като гъсти сенки трептяха други сгради на Сливен, изпъкваше планинска верига, залята от синя светлина, а много пред нея, в лявата ѝ страна, стърчеше като огромен колос хълм, чието име бе Бармук баир. Върху значителна площ пред него се катереха нагоре дребни къщурки, плътно прилепени, с криви и тесни улици.

   Дълга улица ни изведе там, където трябваше да идем – постройката на затвора, в който лежеше нашият заключеник. Тогава аз съзрях грамадния каменен зандан, бил някога фабрика на прославения начинател на текстилната индустрия в България и в цялата Османска империя, Добри Желязков. Високите дувари на тюрмата, нейните малки прозорци, врязани в дебелите стени, импозантните порти, които, разтворени, позволяваха да се влезе в просторния двор – всичко туй ме разтресе маларично. Защото аз бях още хлапе, нетръгнало на училище, невиждало с очите си такова място. Към него, то се знае, само се прибавяше людското множество, дето там изтърпяваше наказанията си. Единиците, получили разрешение за свиждане, влизаха в лоното на крупната сграда на специално място (сред посетителите бях и аз с моите хора). А онези, дето нямаха същински досег, приничаха през тесните прозорчета.

   От това вледяващо място аз се пренесох с близките си на градския пазар, опънал снага край реката си Куручая, вперил очи в продълговат хълм с ниски храсти и дървета, със зееща кариера. Тържището беше изпълнено със сергии, със схлупени дюкянчета, с дребни кондурджийници и опушени собаджийници. Там течаха на талази гласове на люде, които предлагаха боза, шербет, сироп, гевреци, леблебия, ошаф; на места висяха на пръти суджук, бахур, а край тях, върху маси, белееха силно осолени парчета сланина и свински бутове; не липсваха и живи птици – пуйки, кокошки, пилета... Цялата тази картина ми се стори като шарен сън, несънуван от мене. Едра мазка от картината бяха талигите, колите и кабриолетите с разпрегнатите биволи, волове и коне в плиткото корито на реката Куручая (днес Асеновска).

   В близост с пазара, но в горната част на улицата, откъм изгрев слънце, туптяха сърцата на две забележителни места: едното беше голяма фурна (на нейния терен днес е сградата на „Алианц България“). Фурната, на която се опитвам да възкреся само сянката, изпъкваше между посестримите си в града. Тя предлагаше великолепни сливенски милинки в малки и големи тави, бюреци, гюзлеми, гевреци, кравайчета, баници, кифли... Второто място, което отстоеше недалече от фурната, беше Дълбоката бозаджийница. Тя се помещаваше в самостоятелна сграда. Притежаваше два ката – горен и долен. Долният влизаше навътре в земята. До територията му водеха много дървени стъпала. (Оттам произтичаше и името на заведението „Дълбока бозаджийница“.) Помещението бе извънмерно хладно, цялото изпълнено с четвъртити маси и удобни столове. А тезгяха и онова, което бе неотделимо от него, се разполагаше почти изцяло на едната страна. Бозаджийницата се държеше от работливи албанци, които майсторяха и предлагаха в големи халби гъста малцова боза, винаги прясна, леко резлива, а и много пивка. Заедно с бозата най-много се харчеше специалитетът на заведението, наречен „писмет“. Това беше резен хляб, наслоен с тайнства и добре препечен. Ония, които консумираха писмет и халба боза, биваха сити за цял ден.

   В тая бозаджийница, именувана „Дълбоката“, попаднах и аз с моите близки, когато за пръв път ме заведоха в Сливен. Там те ме гостиха и останах много честит от вниманието им.

   Заведението преливаше от клиенти, дошли най-вече от близките села: Самуилово, Гергевец, Камен, Крушаре, Чокоба, Глуфишево, Желю войвода, Тополчане, Ковачите...

   Дълбоката бозаджийница живя и радва посетителите си дълги години. Помете я новият градоустройствен план на Сливен, който угаси много красиви огнища в града.

   В ответ на този Ви въпрос набързо ще изредя още забележителни места в Сливен, които  тогава, пък и по-сетне, много силно ме плениха: множеството маази в пазара и близо до него, от които звучеше неизмеримо силно маазата „Касапска среща“, джамията, която стърчеше досами сегашната изложбена зала „Сирак Скитник“ и още – хотел-ресторант „Зора“, сградата на общинския дом, дело на прославения архитект Йордан Йорданов, паметникът на Хаджи Димитър и на сливенските възрожденци, израснал в съгласие с творческото виждане на скулптора Стефан Пейчев и архитекта Йордан Йорданов. Това и още-още, между които са и Сините камъни, се вгнездиха в моя по-късен живот. В подкрепа на туй ще добавя само едно: Сливен ме направи неизнурим турист. Сам или с близки и приятели аз бродех из неповторимата му планина повече от половин столетие. И преди да туря точка на думите си на това място на разговора ни, съм длъжен да отбележа, че управници-разсипници, бастисаха или окепазиха не една бележитост на този град, който ме прие и вдъхнови за труд и радост. Вие искате примери, моя събеседнице? Има ги бол-бол. Ала аз не ще обгръщам всичките, а само някои: хотел-ресторант „Зора“, прочутата мааза „Касапска среща“, за която пише и великият Чудомир в своите съчинения. В списъка ще включа още Общинския дом – сияен в целостта си, рядък с покрива и часовниковата си кула. Изключителната му хубост бе силно накърнена, когато махнаха покрива му. На неговото място се вирнаха мансарди, които мязат на бункери, а часовниковата кула след промяната хлътна в покрива. И само това ли? Де да беше само това! Питам Ви: къде е уникалната редица на липовите дървета по главната улица? Ще ми речете – там са, не ги ли съзирате? Вярно е, там са, ала не всичките. Силно нащърбена е колоната им, защото безжалостно бяха изсечени много от дърветата. Пакостникът е вече в гроба си, но никой подире му не бучна нови фиданки, от които да затрепти пак прежната картина. Няма я и неповторимата ограда на паметника на Хаджи Димитър и на сливенските възрожденци, направена от желязо със забележителен усталък. Липсват отколе и кълбото-водоскок до нея, и сребристата вертикална теглилка. А ще каже ли някой колко къщи се събориха, издигнати по проекти на ярко даровития арх. Захари Илиев, създателя на сградата на митрополията, на първия жилищен блок в града, който е в съседство със Стария бряст? Няма и няма да има.

   Спирам и слушам Вашия нов въпрос, г-жо Раданчева.

 

   – Чела съм, че не по свое желание се насочвате към икономическото си образование. Вярно ли е това? Мислите ли, че времето, отделено за него, за Вас е било пропиляно?

   – Истина е, г-жо Раданчева. През 1949 г. аз попаднах под стряхата на едно ново средно училище, току-що създадено с името Търговска гимназия. В него отидох да се уча по волята на моя баща. Той мечтаеше да ме види един ден председател на всестранната кооперация „Тунджа“ в селото ни, на която беше деен член. Тати ме записал там, без да ме пита дали искам да бъда на това място. Макар влечението ми към духовните неща вече да покълваше, аз се подчиних – станах ученик в новата гимназия, която завърших с висок успех през 1953 г., а сетне, вече по принуда, отидох да следвам икономически науки, не, да речем, литература, журналистика, театрознание... Това стана, защото друго не ми се позволяваше от тогавашните правно-нормативни актове. Т.е. завършилите Търговска гимназия можеха да следват само в тази област, в друга – не. Приех и по още една причина – ставайки студент, и то редовен, се освобождавах от казармата, която тогава беше със стряскащ срок: три и четири години. Съпоставено, това беше време почти равно на времето, нужно да се добие висше образование. Този път ме спаси и от войниклъка. И още нещо – той ми предложи военно обучение, което течеше през целия ми университетски курс и само две лета по два месеца ме задължаваше да бъда в казармата. И след успешно положения държавен изпит, бе ми признат за изпълнен и войнишкият дълг. Нещо повече – бях произведен в офицер от запаса (младши лейтенант).

   Така че от страниците, дето възкресявам, аз бях доволен и недоволен. Защо? Ами защото добих висше образование твърде млад – само на 23 ненавършени години и избягах законно от необичаната от мен казарма, а и натрупах знания, полезни за живота на всеки човек. Заедно с това във Варна попаднах в кръга на пишещи младежи, с които се сприятелих. Там, във Висшия институт по народно стопанство, основахме литературен кръжок, който нарекохме „Иван Вазов“. Ръководителка му бе госпожа Вяра Радева, наша преподавателка по руски език. Някои от тогавашното кръжочно ято израснаха като силни писатели: Никола Инджов, Кольо Севов, Любен Петков и др.

   Така че времето, което прекарах и в Търговската гимназия, и в Икономическия университет в крайморския град, не беше пропиляно. То с нищо не попречи на моя по-сетнешен духовен полет, а тъкмо напротив – улесняваше го, защото беше го дарило с най-важното: кураж и енергия в живота. И тук ще добавя нещо, което излъчва гордост: Някогашната търговска гимназия не бива да се подценява. Като просветно огнище, тя звучеше силно. Такова училище са завършили именитите наши творци: Николай Лилиев, Ламар, Иван Хаджийски, Невена Коканова... Тази гимназия с нищо не е попречила на Лилиев, нито на Ламар, да бъдат крупни автори в нашата литература. А какво да се рече за прославената актриса Невена Коканова, която и след кончината си е сочена за пример, заради неповторимото си духовно наследство? Такива думи трябва да се изрекат и за народопсихолога Иван Хаджийски.

 

   – Да, всичко е конкретно, а не общо.

   – Напълно съм съгласен с вас, г-жо Раданчева, като допълвам:  в него „всичкото“ и в него „конкретното“ влиза най-вече човекът с дарбите и устрема си, с постоянството и упоритостта си.

 

   – Кажете ми, г-н Васевски, през онези ранни години каква литература привличаше Вашето внимание на читател?

   – Очите ми бяха насочени само към художествената литература. И понеже нашата къща нямаше домашна библиотека, аз ходех в читалището, което имаше красиво име – „Искра“. Оттам вземах книги, на които попадах сам, ровейки се в лавиците или които ми препоръчваше библиотекарката. През него време прочетох: „Нещастна фамилия“ от Васил Друмев, „Немили-недраги“ и „Под игото“ от Иван  Вазов, „Дядо Славчовата унука“ от Т.Г. Влайков; немалко стихотворения от Добри Чинтулов, Христо Ботев, Пейо Яворов, Пенчо Славейков, Цанко Церковски, Христо Смирненски...

   А когато дойдох да уча в Сливен, станах редовен посетител на библиотеката при известното читалище „Зора“. Щом се озовях на върха на първото рамо на стълбището в сградата, аз се спирах до малко прозорче, което открехваше г-ца Миркович – слаболика жена, от коляното на славния диарбекирски заточеник и знаен лечител д-р Георги Миркович. Тя, която често държеше в едната си ръка запалена цигара, ми предлагаше различни заглавия – от едно до две-три на брой, не повече. Прочетях ли ги, аз ги връщах и вземах нови. Добре помня, че по него време пред очите ми преминаха „Холера“ от Людмил Стоянов, „Брегалница“ от Михаил Кремен, „Земляци“ и „Чифликът край границата“ от Йордан Йовков, „Гераците“ и „Земя“ от Елин Пелин...

 

   – Вие самият кога прописахте?

   – Сравнително късно, чак като станах гимназист в Сливен. Тогава поглъщах лакомо творбите на Иван Вазов, Николай Лилиев, Никола Фурнаджиев, Елисавета Багряна, Асен Разцветников, Димитър Бояджиев, Никола Вапцаров, Сергей Румянцев, Христо Ясенов...

   Аз държах квартира на улица „Корученска“ № 13 в красива триката къща. Неин стопанин беше полк. Тодор Табаков, когото деветосептемврийската промяна заварва на кметския стол. Стаята, в която живеех с моя съученик от Крушаре, Стоян Неделчев, беше просторна, хигиенична и светла. Там, наред с подготовката си за следващия училищен ден, редях несръчно стихотворения в синя тетрадка. Те бяха подражателни, без ритмика, безримни, лишени от потребната метрика. Едно от тях, озаглавено „Русалка и овчар“, взаимствах от едноименната балада на Сергей Румянцев. Него, с още две творби, дадох на учителката си по литература Гинка Данчева.

   След два дни тя изненадващо ме покани в дома си на ул. „Димитър Полянов“ (днешната „Великокняжевска“ – б.а.), където живееше със съпруга си д-р Петър Данчев, участник в Октомврийската революция. Къщата на тази моя учителка бе характерна сливенска къща: кацнала в дъното на неголям двор, с външно стълбище, невисока, покрита с турски керемиди, отпред се открояваше тясно-дълъг хает, от който се проникваше във вътрешността ѝ. От този хает аз попаднах в широка стая с два прозореца, маса със столове, диван и голям библиотечен шкаф, преливащ от книги.

   На това място тръгна нашият разговор. Г-жа Данчева ме похвали, задето се опитвам да съчинявам стихове, и побърза да ми каже, че за да успея, трябва да се трудя много, да чета и постоянствам в избраната посока . Тогава тя ми обясни какво е това балада. Сетне ми говорѝ за ритъма, римата и композицията в поезията. За да се подкрепи в първия си урок, моята учителка ми даде от личната си библиотека великолепната книга на Кирил Христов „Химни на зората“. Аз бях щастлив, четях и препрочитах стихотворенията и особено баладите на големия автор, чието име срещах за първи път.

   По-късно си закупих тая силна стихосбирка от антикварния пазар в столицата.  Аз съм я спастрил добре в моята лична библиотека . И сега-сега протягам ръце към нея.

   От онзи далечен ден г-жа Данчева с охота вземаше още и още мои произведения, четеше ги и ме насочваше по трудния ми път. От нейното внимание ми поникваха крила.

 

   – Освен учителката си по литература, която не сте забравили за доброто, дето Ви е сторила, може ли да назовете имената и на други учители, които още-още  живеят в паметта Ви?

   – Мога, как да не мога! Аз се радвам на силна памет, която, слава Богу, не съм загубил по моя некъс път, вече прехвърлил билото на осем десетилетия. А сега за педагозите ми от двата дяла – селския и градския, ако е позволено, тъй да се изразя. В четвърто отделение имах чудесен учител, именуван Атанас Камбуров, от Желю войвода. Той беше над среден ръст, човек с хубаво лице, от което гледаха дружелюбно кафяви очи. Камбуров се носеше с мене топло, често ме изпитваше и след всеки отговор ме хвалеше. Този мой учител пееше звучно и с гласа си вливаше бодрост в сърцата на своите питомци. Помня, че в свидетелството ми за завършено четвърто отделение беше ми писал все шестици, но и една петица по алгебра. Това ме огорчи и разплака още като си видях оценката. Фактът натъжи и родителите ми. Атанас Камбуров забеляза създадения смут и веднага дойде при мен и близките ми и започна да ни успокоява, уверявайки ни, че петицата също е висока бележка; че той вярва в мене по-нататък да сторя нужното тя да стане шестица.

   Тоя случай си припомняхме с г-н Камбуров, колчем се срещнехме и разговаряхме подир години, когато аз вече имах лично място в живота, пишех и издавах книгите си, за което той се радваше.

   Пак там, в Крушаре, но вече в прогимназията, ме просвещаваше характерна дама с необичайно име – г-жа Чемберова. Тя бе вдовица. Имаше едно момиче. Преподаваше ми физика. Чемберова беше стегната, организирана и справедлива педагожка. Поставяше все шестици на ученолюбивите деца, сред които бях и аз. Вече пенсионерка, живееща в семейството на дъщеря си Елена, като се срещахме по някоя улица в Сливен, тя хвалебстваше по мой адрес: „Още като беше малък, вещаех, че от тебе ще излезе свестен човек, а не безделник и тунеядец. Познах, нали?“ Аз се усмихвах срамежливо и винаги ѝ благодарях, когато се разделяхме.

   В Търговската гимназия ме обучаваха много подготвени преподаватели. В дългата редица и сега не помръкват имената им, макар да са вече в другия свят. Не без чувство на признателност и днес назовавам учителите: Гинка Данчева, Катя Бояджиева, Ганчо Граматиков, Константин Русев, Дечко Неделчев... За всеки един мога да говоря часове. В анкетната книга за мен е отделено подобаващо място на тях. Нека сега бъда пределно кратък, че много станаха думите, дето издумах дотук за едно, за друго...

 

   – Вярно е, г-н Васевски, но съживете сбито поне една случка от гимназията си...

   – Е, щом искате, ще го сторя.

   Веднъж велеречивият и глумливият учител Ганчо Граматиков, който ни преподаваше „Основи на държавата и правото“ влезе в час потиснат, със зачервени очи. Той не изпита никого и изнесе поредния си урок различно – сухо, а не емоционално; заобиколи много примери от живота, на които винаги се облягаше.

   Когато тръгна към изхода на класната стая, г-н Граматиков се обърна към всички и каза отчетливо: „Довиждане, ученици! До тези думи нареждам и други. Никога, за нищо на света не съчинявайте лъжи и клевети зад гърба ми. Не забравяйте, че аз пламенно ви обичам.“

   След време успях да узная, че личният ни преподавател имал основание да бъде обиден. Нашата съученичка Ю. П. казала на класната И. Б., че г-н Граматиков еди-кога си влязъл в час с 20 минути закъснение и на туй отгоре бил толкова пийнал, че трудно говорел. Класната предала информацията на директора и той, директорът, привикал Ганчо Граматиков и сериозно го кастрил.

   Г-жо Раданчева, как Ви изглежда случката – забавна, нали?

 

   – Ами как – като още едно свидетелство за времето, през което неуморно се рояха доносници. Аз искам сега да ми разкажете за оня човек, от когото сте се учили или сте го имали за пример.

   – Не един, а повече човеци мога да посоча, но мястото не позволява да прибягвам до такава рамка. Затова ще си позволя да спомена само няколко души.

   В ранните си години, дори и след тях, аз се учех на трудолюбие, честност и морал от моите родители, които бяха безупречни в това отношение. Когато отидох в Сливен и се установих на квартира у полк. Тодор Табаков, се учех на усърдие, дисциплина и странене от алкохола и тютюна от най-малкия син на хазаина си, Христо Табаков, по-късно израснал като добър текстилен инженер. Бати Хитко, както го назовавах по настояване на майка му, г-жа Княгиня Табакова, в своята стая си подготвяше уроците. Като се движеше из нея, той ги разказваше, за да се научи на правоговор и гладко излагане на думите. Това много ми хареса и аз го копирах. То се вгнезди в мене.

   Бидейки студент във Варна, аз установих епистоларна връзка с проф. д-р Михаил Геновски, декан във Висшия икономически институт „Карл Маркс“ в столицата. С него се срещах всяко лято в крупния крайморски град, където той летуваше, посещавах го и в дома му на ул. „Цар Самуил“ № 38 в София. Геновски не пушеше, не пиеше, беше неизказано работлив, вътрешно организиран човек и силно епистоларен. Възхитен от тези негови черти, аз се опитвах да ги вселя в моя млад живот. Трябва да Ви призная, че това ми се удаваше. И все в този ред ще кажа, че Михаил Геновски бе крупна фигура. Брат на писателката Веселина Геновска, другарувал с много талантливия поет Сергей Румянцев. От тази им близост съществува малка следа. Ей сега ще ви я покажа. През годините, останали зад нас, в Плевен се състоял конгрес на Земеделския младежки  съюз. Това събитие Румянцев е отразил в необикновен протокол – написан в стихове, в него има такива редове, свързани с по-сетнешния професор:

„И в борческия Плевен

сред гюрултии и скандал

избрахме Геновски Михал,

синът на попа стародревен."

   Геновски беше човек дълбоко ерудиран, учен, журналист, министър в кабинета на Георги Димитров след 9 септември 1944 г., член на ПП на БЗНС и главен редактор на в. „Земеделско знаме“. Той имаше златна орис – извървя дълъг земен път, пресели се в онзи свят на 93 г. Когато става министър, получава необичайно поздравление от свой приятел, което гласи:

„Честит ти министерски пост

на османли везира равен.

Пък не забравяй своя дост,

че чака заповед за главен."

   Авторът на тая телеграма е достолепният депутат и стар политик Йосиф Петров. През онези години, когато той я изпраща, е учител във Враца. Получава отговор от министър Геновски, който го назначава в кабинета си за свой сътрудник, т.е. на синекурна длъжност. За времето, когато е там, поетът създава три-четири книги.

   И тук следва да ме попитате, г-жо Раданчева: Де такива хора днес!

   И ще завърша отговора си на въпроса Ви, сочейки още един човек, от когото съм черпил уроци в живота си, и то когато вече се радвах на успехи в литературата.  Този човек се казва Иван Мирчев, виден поет, прекарал всичкия си живот в Стара Загора, неразлъчен от литературната компания на Гео Милев, Николай Лилиев, Димитър Подвързачов, Иван Хаджихристов, Георги Райчев – все ярки имена от златните страници на нашата нова литература.

   Мирчев е значим автор, сътворил над 20 поетични книги, учител на много млади творци в Стара Загора. С него се запознах и сближих в младите си години, когато бях завършил първия си университет и се трудех като журналист в радио „Стара Загора“.

   Бай Иван, както го наричахме почтително, бе човек на дисциплината, чужд на пороците, беше неотделим от перото си. Той изпълняваше латинската максима: „Нито ден без ред!“ Както знаете, нея, според сведения на съвременници, великият френски романист Емил Зола поставил на челото на своето бюро.

   Иван Мирчев ми даде безценни уроци в поезията, преля ми вътрешна организираност, грижа за езика, устрем към тематично разнообразие. И още – дисциплина на таланта – нещо, за което този поет бе висок пример.

 

   – Малко казахте за студентските си години. Какви са те през днешния Ви поглед?

   – Като обръщам очи надире, този период от живота ми светлее. Макар времето да беше убого, мечтите и очакванията ми за вълнуващи спирки по моя път, който истински щеше да се устреми напред след студентството, вземаха връх. Това се подхранваше от гиздавия морски град, от Черно море, от рядката морска градина, от самото висше учебно заведение, което следвах (то е второто по леточислене след Висшия финансов институт в Свищов, блестящо с традициите си, с преподавателския състав, който беше на високо равнище). Казано сбито, студентството ми бе радостно, а не тъжно, момците и девойките, с които се учех, бяха усърдни, дружелюбиви и сговорчиви. Къщите, в които квартирувах заедно с единствената ми сестра, която тогава се подготвяше за начална учителка в прочутото Педагогическо училище във Варна, бяха хигиенични, с кротки хазаи, с невисоки наеми.

   Сред моите професори имаше личности, които щедро сееха знания: проф. Димитър Ганев, проф. Марко Вълканов, проф. Любен Станев, проф. Бойчо Бойчев, доц. Гено Гутев... Първият от малката редица, дето ми преподаваше икономическа география, бе цяла вселена и неповторим сладкодумец. Той беше добил висшето си образование във Велика Британия като стипендиант на кралицата. До него поставям без колебание и професор Марко Вълканов. Лекциите му по политическа икономия на капитализма и по история на икономическите учения бяха стегнати, наситени с незабравими примери. С една дума речено, и днес нося в себе си само хубави спомени от Варна и нейния Икономически университет, сменял названията си няколко пъти: Висше търговско училище, Търговска академия, Висш институт за народно стопанство, а в наши дни – Икономически университет. През онези години в това просветно средище са бивали преподаватели по чужди езици Николай Лилиев и Димо Минев. Аз не сварих автора на стихосбирката „Птици в нощта“, ала слушах ласкави отзиви за присъствието му. Имах човешка близост с Димо Минев, който преподаваше френски език, другарувал някога с Йордан Йовков, издирил, събрал и издал епистоларното наследство на този сърцевед. Минев бе проучил и огласил последната сказка на еруптивния Гео Милев.

 

   – Разкажете ми, ако обичате, как от икономист завихте към литературата и журналистиката?

   – На този въпрос, драга събеседнице, в прежните си отговори казах едно-друго. Вие ме питате пак. Явно, издуманото от мене не е достатъчно.

 

   – Да, предполагам, че може да допълните казаното.

   – Ще го сторя, без да повтарям онова, което вече споделих, а именно – моят интерес към словесното изкуство, срещите и насоките, които щедро ми предлагаше учителката ми Гинка Данчева. Ученическите ми тетрадки със стихове свидетелстват за трайния ми интерес към литературното творчество. И още – той, интересът ми, бе поддържан заедно със задълженията ми да изучавам икономическите науки. Просто двата потока течаха едновременно. В такъв смисъл за далечния си период от моя живот не мога да говоря като за прехвърляне от една релса на друга. Дотук нищо не отроних за журналистиката, която също е словесно поле. Него бележитият Йосиф Хербст сочи като важно, много преди да създаде първия илюстрован вестник в нашата периодика „АБВ“. Той обичал да подчертава, че журналистиката от занаят трябва да стане изкуство. Тези негови думи много ми харесваха някога и по-късно.

   Аз нямам ранни прояви във вестникарството, т.е. от ученическите си години. Но през студентството ми съществуваха две издания, в които се появявах: в. „Стопановед“ и в. „Сталинско знаме“ („Народно дело“ – Варна). (Тук припомням, че от 1949 до 1956 г. Варна се нарича Сталин, на името на съветския диктатор.)

   Със сътвореното от мене в тези две сфери, колкото и необемисто да беше то, аз се стремях да намеря място там, а не да стана икономист в някое предприятие. И слава Богу, излезе ми късметът. През есента на 1957 г. карах своя стаж на бъдещ стопановед в плановия отдел на окръжното предприятие „Облекло и обувки“ в Стара Загора. Аз отидох в този град, а не останах във Варна, нито се насочих към Сливен, защото тя, Стара Загора, много ме привличаше – в нея живееха и творяха именити писатели, в чиято среда копнеех да се влея.

   Още преди стажа си се озовах в радио „Стара Загора“, на което дейно сътрудничех със стихотворения и отзиви за книги от Варна. И заявих там готовността си да бъда на разположение още повече, защото вече бях до него.

   Готовността ми се прие радушно. И аз предлагах стихове и литературни портрети на младежката редакция, водена от Цветана Кавалджиева. Заедно с това пишех и за другите редакции: Селскостопанската, „Информация“ и редакция „Културен живот“. Т.е. сътрудничеството ми стана открояващо се и на летучките се е заговорило за мен. Щом изтече практиката ми в предприятието „Облекло и обувки“ и аз вече трябваше да се върна във Варна и да приключа следването си, полагайки държавен  изпит, отидох в радиото да си взема довиждане с щатните журналисти там. Видял ме, шефът му Иван Огнянов, ме повика на разговор. На него той ме покани да постъпя на платена журналистическа работа. Аз приех и станах редактор в редакция „Информация“ , оглавявана от г-жа Ана Найденова.

   Разбира се, началото на журналистическия ми път не се стече веднага подир кратката ми среща с Огнянов, а след като се дипломирах във Варна през януари 1958 г. Последва недълъг отдих, през който не спирах да пиша за това радио, което беше единственото извънстолицата. И на 4 април 1958 г. получих заповед за назначение.

   Така започна животът ми на журналист. Тогава бях млад и зелен, още ненавършил 23 г. Работата ме радваше и увличаше. Влях се в литературния колектив „Георги Бакалов“, приласкан от читалище „Родина“ , системно публикувах свои творби и във в. „Септември“ – печатна трибуна на окръга.

   В началото на 1959 г., когато Сливен стана окръжен център, се преместих в този град не по мое желание и заработих в него, но не се отказах от Старозагорското си жителство, до което се домогнах много, много трудно. Не сторих това, защото възнамерявах да се върна в града на липите и там да остана завинаги. Но животът ми в Сливен излезе по-силен от мене и промени намерението ми.

 

   – Остана ли да живее във Вас икономистът?

   – И да, и не. Аз съхраних знанията си, допълвах ги от литературни източници, черпех от тях, когато пишех журналистически творби, ала никога никъде не заех място на икономист. А ме канеха настоятелно. Аз все отклонявах предложенията...  Причината бе само една – да не бъда в света на числата, който не ме привличаше, а да се настаня в света на словото. От него очаквах да ми даде крила да летя в друга посока.

   И успях. В ранната есен на 1960 г. постъпих на щатна журналистическа работа в отдел „Култура, просвета и бит“ на в. „Сливенско дело“. Година преди това наченах задочно второто си висше образование в престижния  Софийски университет – най-напред в неговия Юридически факултет, където за една учебна година се озовах в края на втората студентска година, защото ми признаха някои изпити, взети при първото ми висше обучение. Оттам се прехвърлих в специалността „Журналистика“, която по-късно бе въздигната във факултет. Него завърших с висок успех през 1964 г.

   Оттам насетне посветих знанията си, силите си и опита си на журналистиката и литературата.

 

  – Вече сам посочихте началото на работата си във в. „Сливенско дело“ – есента на 1960 г. Колко години бяхте в редакцията на този вестник, какво място заема той във Вашия професионален път?

   – В „Сливенско дело“ бях много години. Събрани заедно, са близо три десетилетия с неголеми прекъсвания. Около три лета бях първи заместник-главен и две десетилетия – главен редактор на окръжната печатна трибуна. Когато поех нейното ръководство, царяха хаосът, сивотата и безкрилието. Предшественикът ми не беше на висотата на своя пост. Той бе човек, когото теглеха властно сладките гуляи, веселбите и компаниите до късни нощи-полунощи. Това системно го отлъчваше от работата му на главен редактор, и то дълги часове – време през което редакционният живот замираше или мудно течеше. Той, тогавашният главен редактор, поддържаше тази картина, докато се отмори от поредния гуляй и се яви на работа – някъде преди обедните часове. Без да говоря и за друго... След малко повече от година и половина, партийният шеф на окръга се намеси и създаде условия за промяна. И това стана без гръм и трясък – мъжът, дето случайно бе станал главен редактор на „Сливенско дело“, беше улеснен да иде в София, а оттам – в бившия Съветски съюз. И във вихъра на перестройката той се заплел здравата в мрежите ѝ. Точно туй го тласна към самоубийство...

   Та аз поех ръководството на вестника от пролетта на 1970 г. с програма за обнова и растеж, която бе одобрена и подкрепена безрезервно от политическото ядро на окръга; Програмата бе изпълнявана стъпка по стъпка. Редиците на журналистите бяха силно освежени, подеха се полезни начинания, силно се развиха чуждестранните връзки на „Сливенско дело“. Беше сключен договор за сътрудничество с ръководството на факултета по журналистика към СУ „Климент Охридски“. В съгласие с този документ, от София редовно идваха в редакцията на нашата печатна трибуна преподаватели, които изнасяха лекции на  журналистически теми, публикуваното във вестника беше компетентно оценявано през различните му периоди.

   Пропуснах да подчертая, че договорът, за който вече стана реч, бе единственият в страната.

   Все в този ред следва да кажа, че със съдържание се изпълни и дейността на „Сливенско дело“, свързана с неговите извънщатни помощници. Създадени бяха библиотечна поредица на вестника, награда за журналистика и литература на името на Захарий Стоянов и ежегоден негов празник, който бе единствен в страната ни.

   И още – всяка година на 5 януари – рождения ден на „Сливенско дело“, се издаваше брой по желание на неговите читатели, който блестеше с тематичната и жанровата си пъстрота.

   През 1980 г. начена своя път „Макове“ – месечно приложение на в. „Сливенско дело“ за литература и изкуство, което беше в челото на редицата на приложенията в окръзите.

   Спирам дотук, макар не изчерпал всичко. Но посоченото и пропуснатото за краткост, може ясно да се види от годишнините на това издание.

 

   – Считате ли това за своя заслуга?

   – Не аз трябва да отговоря на този въпрос, а всички онези, които се вливаха в редакционния колектив и които бяха обучавани от мен. Една от тях сте и Вие, г-жо Раданчева.

 

   – Вярно е това. И аз бях от онези, назначени от Вас на журналистическа работа във вестника и дейно подпомагана в творческото ми израстване. Не мога да си изкривя душатаи да се вливам в хора на непризнателните.

   – Благодаря Ви, че не сте забравили някогашното, за разлика от някои, които получиха от мене много повече от Вас, но днес ме наказват за стореното добро, обсипвайки ме с хули и гадки, както обичал да казва дядо Вазов. Това не ме смущава, но ме кара за тях, непризнателните, несътворили значими дела, които през онези години, нетърпимо раболепстваха и лакействаха пред мене, често да си повтарям обикновените думи на необикновения Марий Ягодов: „От човека, какъвто да е той, може да се очаква всичко.“

   Е, и аз доживях да усетя истинността на думите писателюви. Към тях прибавям и онова, което не старее в Библията: „Тежко ви, ако всички говорят добро за вас.“ Може би тук иде да повторя една от безсмъртните епиграми на незабравения Радой Ралин:

   „Трябва пред голямо и пред мало

    честно и открито да призная:

    всяко куче, дето ме е лало,

    все е побеснявало накрая."

 

   – В историята на „Сливенско дело“ Вие сте най-дългогодишният главен редактор. По Вашия път сигурно е имало случаи, когато нещо във вестника не се е харесвало някому. Кои бяха най-„инфарктните" моменти, помните ли ги?

   – О, госпожо Раданчева, „инфарктните" моменти бяха не един и не два, а дълга върволица. Аз ги помня всичките. Не забравяйте, че се радвам на много добра памет. За нея някъде нещичко изтъкнах в разговора ни. И тук ще Ви доверя: бивалото преди, ще го научат потомците. Постарах се един ден да го имат в ръцете си. Сега не иде да възкресявам отшумели „инфаркти“, заедно с друго... Нека всичко се види в цялостта му, а не нащърбено.

 

   – Това е Ваше право, г-н Васевски. Щом искате да разкажете за отминалото не днес, а по-късно, и то подобаващо, не ми остава нищо друго, освен да приема решението Ви. И все пак, и все пак, върнете се поне към един-единствен случай, съвсем лапидарно...

   – Е, щом толкова настоявате, ще го сторя. Но с уговорката: само един-единствен „инфаркт“, възстановен без широтата и дълбочината му.

   Покойният Е.М. (Я.С.) някога разгърна сили в литературното поле и сътвори повече от десетина книги, преди да го усмърти нелечима болест.

   През годините той печаташе само рецензии и отзиви и не можеше да издаде самостоятелен труд, но с помощта на приятели по някое време смогна да обнародва книга чак през годината 1978-ма. Наскоро след туй стори нещо дълбоко осъдително – със същия труд, но с друг наслов, с поразместени страници, младият автор заблуди „Народна младеж“, че съчинението му е ново-новеничко и го издаде пак. Чрез перото на компетентен критик от София, в. „Сливенско дело“ изобличи измамника Е.М. (Я.С.) и гръмогласно заяви, че това чудо е направено във време на остра криза за хартия; във време, когато на утвърдени творци произведенията им не виждаха бял свят тъкмо по тази причина. Аз, който дадох път на изобличителната статия с ясното съзнание, че разкривам шарлатанство, което трябва да бъде сурово наказано, си изпатих. Т.е. казано на Вашия език, получих мощен „инфаркт“ и се разминах на косъм от смъртта си.

   Покойният писател Д.В., наричан още О.П., хвален и превъзнасян от мошеника Е.М (Я.С), подкокоросан и от друг, написа гневно писмо до тогавашния първи секретар в окръга с изричното искане аз да бъда уволнен. Защото стореното от  измамника – два пъти да издаде една и съща книга, било ни повече, ни по-малко „необходим дубъл“, а не простъпка наказуема.

   И първото лице на партията в региона се поддаде на натиска на приятеля си Д.В. (О.П.) и разгърна могъща атака срещу мен. Близо месец бях викан и привикван при него и при други велможи с обвинението, че не е моя работа да пускам такива статии, без значение извършеното от шмекера дали е вярно, или не.

   Мачкан, тъпкан и оплют, аз едва не бях свален от поста главен редактор. Но спасил се от крайното, аз бях тежко наказан партийно – с порицание. Т.е. с мярка много близка до изхвърляне от редиците на БКП. И още: на партиен пленум бе прочетено велегласно какво лошо съм сторил с поверената ми власт. Демек всички лични комунисти да чуят, че главният редактор на в. „Сливенско дело“ се занимава с това, което не му е работа; че с такова поведение той превръща изданието в свое, а то е на ОК на партията, на ОНС и на ОС на Отечествения фронт. Занапред аз, Камен Васевски, трябва да си опичам акъла, искам ли да бъда ръководител на изданието. От ужасния тормоз едва не пукнах, но бях полужив близо година. Спирам дотук. Коментарът на стореното срещу мен оставям на Вас. Но не го правете пред мене, а пред други, дето минаха случайно през „Сливенско дело“ и днес са герои.

   Сега ми задайте друг въпрос от въпросите, които сте приготвили.

 

   – Смятате ли се за жертва на прехода – бяхте може би първият уволнен в Сливен след промените на 10 ноември 1989 г.?

   – Да, жертва съм, драга ми събеседнице. През 1990 г. оставката ми бе изтръгната със средства, близки до нацистките. Да смятам така, имам много основания. Позволете ми да не ги разкривам. Но чуйте само един от мотивите да не бъда повече ръководител на вестника: Безподобният ми „екзекутор“ искаше да освободя поста, защото сините господа настъпвали и ние, комунистите, дето сме служили дълго, трябвало да отстъпим, за да вървяло всичко гладко. Този другар-господин, който беше доста дебеличък, щом беше натирен от господарите си, отиде аргатин при нашенец, завърнал се от странство. А когато и частникът му нави юлара, той се залови да майстори лимонада и сладолед, за да се гечини (да се препитава – б.а.). Но подир време той се поокопити и добре се облажи от приватизацията. Сега кара сетнините си не лошо и навярно още-още с ония парици си купува илачи за своите болести.

 

   – Наследството на бившия окръжен вестник „Сливенско дело“ беше пропиляно... Според мен, заради лош мениджмънт. Мислите ли, че като икономист, и във времето на пазарната икономика бихте могли да водите изданието по-добре от наследниците си?

   – Във връзка с първата част на въпроса Ви, в която казвате, че „наследството на бившия окръжен вестник беше пропиляно", бързам да изразя несъгласие с констатацията Ви. С много мека и всичко неказваща дума си служите – пропиляно.  Извършеното със „Сливенско дело", на който се върза на шията панделата „НВ“, за да се потулят машинациите, трябва да бъде характеризирано и изразено с други слова. Позволете ми аз да не ги нареждам едно до друго и с това да рисувам истинската картина. Не желая да правя това, защото то беше направено ярко и убедително с повече от десет изобличителни публикации в някои местни вестници, както и в областната печатна трибуна „Черноморски фар". Привлечено беше и вниманието на главната прокуратура, откъдето се предприеха ясни и енергични стъпки, ала те бяха чевръсто пресечени от сили, които поддържаха и ярко бдяха над „героите", да не би да се отнеме от ръцете им в. „Сливенско дело", което им натъпкаха. Така не сами, а със зле прикритата намеса на овластените партийни „ръководители" от общинския комитет на БСП (БКП), запазиха извършеното беззаконие. Вестникът остана в лапите им, а подир туй го продадоха на тъмно. И извършителите на чутовното дело със „Сливенско дело" и днес не се чувстват виновни. Нито един от тях още не е полудял от вина, както би се изразил Гео Милев.

   Дълбоко вярвам, че станалото преди години ще лъсне в пълния си обем, вледяващ и ужасяващ, пред очите на потомците, поднесено във вид, годен да покаже грабежа и лицата на грабителите.

   По-нататък да кажа и онова, за което ме питате. Дали смятам, че като икономист бих ръководил изданието, сиреч „Сливенско дело", по-добре от наследниците си в създадените пазарни условия в България.

   Каквото зная и каквото мога, аз съм го показал в дългогодишната си дейност на главен редактор, творец и автор на значими книги в областта на журналистиката. Който има очи, нека ги отвори и го съзре, а не да му обръща гръб, раздиран от завист и злоба.

   Позитивният отговор на въпроса Ви се подкрепя и от случай, останал от студентския ми живот. Когато полагах изпит по втория дял на дисциплината „Теория и практика на печата", строгият и взискателният проф. Стефан Б. Станчев ме прекъсна: „Откъде имате тези знания по икономика, които сега излагате?" Отговорих му: „От първото си висше образование". А той: „Аз това не знаех за Вас. Вашите отговори обогатиха и мене, защото аз съм далеч от оная материя, макар че се налагаше да отида до нея, когато бях главен редактор на в. „Отечествен фронт".

   Проф. Станчев ми постави шестица. Случаят ни сближи и по-късно веднъж-дваж, по моя покана, в редакцията на„Сливенско дело“ той направи писмен обзор на информационните жанрове по страниците на окръжната печатна трибуна за едно полугодие. Пред целия колектив и пред щатните кореспонденти на централните издания, професорът даде изключително положителна оценка.

   Към това бих прибавил няколко крупни инициативи, разгръщани по колоните на „Сливенско дело", едната от които навремето и сега продължава да не губи актуалност: „Научност в изучаването на купуваческото търсене". Това вестникът стори заедно с катедрата „Организация и планиране на вътрешната търговия" във Варненския университет. След три-четири месеца се състоя голяма научна конференция в Сливен, на която бяха разисквани резултатите, дадени от тази инициатива.

   И още нещо – тия, дето бяха овластени от партийни фигурки да поемат съдбините на вестника, Вие наричате мои наследници. Аз не ги имам за наследници. Аз се срамувам от тях. От нищожните им журналистически знания, от неспособността им да наситят с ярки начинания изданието, от немощните им перца, които не извисиха равнището на „Сливенско дело“, а силно го снижиха. Те бяха просто логойчета, нищо повече. (Според тълковния речник, логой се нарича помощния кон – един или два, поставяни отстрани на основния впряг – б.а.)

 

   – Какво, според Вас, се случи с журналистиката в последните две и половина десетилетия?

   – Случилото се е налице – пръкнаха се много вестници в нашето Отечество любезно, познаха радваща промяна „стари“ издания, най-вече в своята архитектура и режисура. Но заедно с това, в тях нашият „език свещен“ неизмеримо обедня, той прелива от варваризми, пренебрегва много граматически и стилистически правила. И още – неправдоподобността взе невиждани размери.

   За всичко мога да Ви дам примери. Но мястото не позволява това да сторя. И все пак ще изтъкна само един пример, колкото да не е без хич. Ето го: най-големият ни вестник „Уикенд“ писа пространно за раковото страдание на одарения ваятел Вежди Рашидов. Публикацията, пълна с плеоназъм, твърдеше, че на болния са премахнати гласните струни, поради което той е онемял. Мина време. „Уикенд“ поднесе ново писание за Рашидов, също дългуресто. В него се съобщаваше, че видният скулптор е изцелен, че той може да говори. В публикацията и дума не се обелваше за допуснатата по̀ преди неправдоподобност. 

   Пак спирам и Ви питам: Какво е това?

 

   – Ами какво – меко казано, укоримо поведение...

   – Аз пък ще кажа: пълно безобразие е то. И още – скандално незачитане на основни правила в журналистиката – да се отразяват фактите. Верни ли са те, или не са? Оказва се, че не са верни, измислени са. Забравена е азбучната истина – журналистиката е творчество на фактите, а не поле на измислици, па били те и добре поднесени.

 

   – А какво се случва с творческите съюзи? Вие сте член на Съюза на българските писатели, на Съюза на българските журналисти. Изпълняват ли те ролята, за която са създадени?

   – В нашето свидно Отечество има много творчески съюзи. Улеснявате ме, като ме насочвате само към два – на писателите и на журналистите. Питате ме какво се случи с тях. Доколкото схващам, тази част от въпроса е свързана с техния живот след политическата промяна у нас, започнала на 10 ноември 1989 г. Нали така?

 

   – Да.

   – В началото на 90-те години на миналия век лумнаха свади и крамоли в писателската организация, създадена през 1913 г. Одиозният мултимилионер Сорос прояви псевдощедрост към група творци, предвождани от Любен Дилов-баща. И Дилов запретна ръкави да превземе Съюза на писателите, като първата му крачка бе да отмъкне името, като с регистрация го затвърди, и след това последва всичко друго... Опитът му излезе ялов. Председателят на многолетната творческа организация, създадена и с усилията на Иван Вазов – Николай Хайтов, даде мощен отпор. Тогава Дилов регистрира нов съюз на писателите, с името Сдружение на българскитеписатели, ставайки негов предводител. Свръхбогаташът Сорос пусна чували пари на това творческо образувание, и то поиска да разгръща дейността си в рамките на СБП, черпейки всичко от него, но пазейки своята сметка, в която бяха и дадените от мултимилионера пари. Т.е. Сдружението, в което бяха влезли 65 автори от стария съюз, да бъде нещо като фракция. Тогава Хайтов и самият Управителен съвет, се опълчиха срещу този мерак – в СБП да има включен още един съюз, със зле прикрити цели – да сее фракционност.

   Мъдрият Хайтов предложи на общо събрание всеки писател да членува само в един съюз. Диловци се разбунтуваха, не приеха това. Но предложението на автора на „Диви разкази“ срещна широка подкрепа. След нея Хайтов изпрати писмо до всеки член на Сдружението да остане в СБП, като се оттегли от новата структура. Любен Дилов нададе вой, че Хайтов пъди видни творци от СБП и след това отцепи групата си. Така Сдружението остана да съществува като нова творческа организация, но извън рамките на основания от Иван Вазов Съюз на българските писатели. Това своеобразно разделение съществува и днес.

   Трябва да кажа и другото: държавата не дава вече субсидии на съюза – той изцяло се крепи на своите средства, формирани от наеми на негови бази, от членския внос и от неголемите постъпления от издателството му.

   Държавата не дава субсидии и на Сдружението на българските писатели. Доколкото зная, и могъщият Сорос вече не пуска и левче в кесията му. То, Сдружението, бе принудено да напусне къщата-музей Яворов, в която беше се разположило с ръката на Сорос. Поради липса на средства спря да излиза техният печатен орган „Литературен форум“ – това е откраднатият в. „Литературен фронт“ – откраднат от СБП в началото на 1990 г., когато кипеше борбата и за заграбването на СБП.

   Това е.

 

   – За СБЖ не казахте нищо...

   – Не съм забравил. И за него ще отроня думи.

   И в тая организация след 10 ноември 1989 г. се появиха трусове, но тя, организацията, не се разедини, останала целокупна. Но и тя обедня, защото и нейната субсидия секна. Без средства държавни, животът ѝ продължава днес, поддържан със собствени пари, осигурени от наеми и от членски внос.

 

   – Петдесет книги – това е впечатляващо не само за мащабите на България. Много хора, дори и да не Ви харесват, признават невероятната Ви работоспособност. Само на Вашата воля ли се дължи тя? Имате ли специален режим?

   – Любезна ми събеседнице, благодаря Ви, че отваряте дума и за моя книжовен капитал, за който не искат да чуят литературните аркашки, заявявайки велегласно, че те не ме четат, защото ме мразят; че какво означава излязлото изпод перото ми? Нищо. Според тях, никой не дирел моя книга в Регионалната библиотека „Сава Доброплодни“, нито на други места. Един от тези одиозни мои отрицатели е с две висши образования, но едва извървя пътя си до пенсия, защото отвсякъде бе гонен за безделие и михлюзлюк. Той твърди безстидно, че направил справка в библиотеките и разбрал, че съм нечетен автор. Ето докъде стига презрението, подклаждано от собствената некадърност, от чудовищната безплодност и злоба.

   А в случая работата е много проста, тя не опира до симпатии и антипатии, а до това кой какво е сътворил. То трябва да се мери. Защото то е едничкото, свидетелството за моженето, дарбата и знанията на една личност. Затова говори и най-великата книга в света – Библията: По делата им ще ги познаете тях, човеците. (Тук не цитирам, а перифразирам известното.) Къде са техните дела? Няма ги или ако ги има, те са нищожни.

   И тъй, вие ме изтъквате като автор на 50 книги. Фактът малко поовехтя. Днес книгите ми са вече близо 60. Подчертавам този факт не да се ударя в гърдите, още по-малко да засенчвам някого. (Както знаете, под слънцето има място за всички човеци. А туй ще рече – и за злодумците,  и за завистниците.) Кратко казано, споменавам уголемения факт, за да посоча плодовете на моя душевен труд, не за друго. Разбира се, току-що издуманото от мене няма да запуши устата на онез...

   По-нататък. Питате ме на какво се дължи моят книжовен капитал. На моите личностни качества. В това включете и таланта ми, и образованието ми, и трудолюбието ми, и... Т.е. всичко онова, което съм имал способността да направя.

   Вие ме питате още имам ли специален режим. Да, имам. Той се казва работа, работа и пак работа. Захващам се за една творческа задача, когато изцяло я вместя в нейната строга рамка. Т.е. да я реша до еди кога си. Леността ми е чужда. Хайлазуването – също. В такъв смисъл, приемам и за мои изповедните слова на крупния сърцеведец Георги Караславов, казани пред мене в беседа с него: „Постигнал съм всичко с труд, с много голям труд.“ Към това се одързостявам да притуря и изреченото от бележития певец Шарл Азнавур. На въпроса кое качество той смята за свое достойнство, знаменитият французин с арменско сърце, отговаря: „Да работя много и да бъда дисциплиниран.“ А кои са неговите недостатъци? Азнавур заявява непоколебимо: „Да работя много и да бъда дисциплиниран.“

 

   – От коя книга, изследване или журналистическа творба от обемното Ви творчество сте останали най-удовлетворени?

   – Г-жо Раданчева, Вие ме тласкате към труден избор – да изтъкна само едно мое съчинение. Това не бива да го правя. Защото едно-единствено заглавие, взето от моя творчески капитал, ще бъде крайно нищожно свидетелство за каторжния ми труд, текъл по пътя в годините ми. Затуй, разрешете ми, без да прекалявам, да посоча поне няколко книги. Може ли, а?

 

   – Приемам. Назовете заглавията.

   – В поезията: „Пепел и надежда“; „Ти разреши да те обичам“; „Огънят тихо вървеше, тихо от тебе към мене...“ (Втората и третата необичайно илюстрирани.); „На ревера ми – птиче перо“, която и днес стои самотна в морето на издадените стихосбирки с много отлики, но най-вече с една – необичайният авторски подход.

   От прозата изтъквам: дилогията си „Търпелива любов“ и „Оцеляла любов“, сборника новели за човешки истории, онасловен „Без умора да обичаш“. И не на последно място, повестта „За мъжка песен оставям думи“, която е част от кръга мои творби, създадени за малки герои. В тях е прокарана идеята, че трябва да има и такива книги, защото без малките герои, не би ги имало големите. Те, малките герои, са полите на върха, издигнат от големите имена.

   В журналистиката и публицистиката соча двутомника „Неотмилели страници – „Шепа думи от пътя“ и „Аз видях Америка“. В изследователската област „Колекционери на картини: 7 (9) имена“ – труд, който продължава да бъде единственият у нас, посипващ зрак върху явление, характеризирано от Богомил Райнов като „странен занаят“. До тая книга плътно застава трилогията „Неосветени светове – анкети с български живописци“, която третира нетретирани страни от живота на създателите на багри и цветни хармонии.

   И завършвам с мемоаристиката си, сочейки обемистия труд за внушителна група български писатели, озаглавен „Предишна памет“, и двутомника „Живи и след смъртта си“ – спомени за наши художници.

   На това място спира изброяването ми. Моля, въздъхнете облекчително, г-жо, аз наистина спирам, без да изтъквам уникалната антология „Разпятие от думи“, представяща 37 съвременни поети с много необичайно средство – нещо, което я прави забележителна , а така също и стихосбирката „Следзалезна трева“, спъстрена с множество автографи на именити творци: Константин Константинов, Елисавета Багряна, Никола Фурнаджиев, Славчо Красински...

 

   – Мнозина признават, че сте най-задълбоченият геовед, както наричаме  авторите, изследвали живота и творчеството на Гео Милев. След последното, трето поред издание на монографията за него („Гео Милев: Начинател и редактор на вестници и списания, журналист и публицист“, 2014 г.), смятате ли, че остават непознати страници от животописа му?

   – За този еруптивен човек и творец, живял обидно малко – само 30 години, но с балзаковска енергия сътворил и издал много произведения, се направи доста от потомците му: написаха се немалко книги, появиха се на свят пет тома негови съчинения, и то луксозно. На безбройните му обожатели бяха поднесени фототипно всички годишнини на знаменитите му списания „Везни“ и „Пламък“. Иска ли дума – това говори много за духовна България, сред която се открояват преклонението и пиететът пред един безсмъртен неин син. Казал това, бързам да кажа и другото, още ненаправено. Осветеният в своята многопластовост Гео Милев, и то със студии и монографии, все още не е показан подобаващо като преводач, оплодил нашата литература. А той представя на сънародниците си блестящи творби на велики европейци – Уилям Шекспир, Емил Верхарн, Александър Блок, Франсоа Рене дьо  Шатобриян, Аугуст Стриндберг...

   До тази тема стои непоклатимо още една: да се извърши усърдно изследване на двата фамилни кръга – на бащата Милю Касабов и на майката, Анастасия Касабова, родили и откърмили за радост и гордост на отечеството ни вулканичния Гео Милев.

   И най-сетне да отговоря ясно на въпроса Ви – дали смятам, че има неосветени страници от живота на автора на ярката творба „Грозни прози“. Да, смятам. И то, ненаправеното, е изцяло в моето изследователско поле. Не са открити личните записки на полковник Джослия Уеджууд от срещата му с Гео Милев, станала в  квартирата му на бул. „Мария-Луиза“ № 23, и то само дни след чудовищния атентат в черквата „Св. Неделя“, извършен от безумци на 16 април 1925 г.

   Смея нескромно да изтъкна, че аз пръв осветлих с много труд и грижа тази своеобразна глава от живота на Гео Милев и доказах, че срещата на безстрашния българин с англичаните е връхната точка на полетите му. Тя е същинската причина за неговото усмъртяване, извършено със средновековни средства. Това бе крупен принос в работата ми, както и други неща, които открих и показах за пръв път: неговата единствена автобиография, написана на немски език, неговият студентски картон, насочил ме безпогрешно към всичките му студентски квартири в Лайпциг, които заснех и обнародвах; ярките следи в албумната книга на Лайпцигския университет, дето младият българин оставя с ръката си, когато се учи в славното учебно средище; и изключително стойностни писма, изровени от частни архиви...

   Когато Марий Ягодов ме представи на известния литературен критик и журналист Дженьо Василев, той тутакси възкликна: „Ама вие ли сте Камен Васевски! Много се радвам, че се запознаваме. Бързам да Ви кажа, че години наред събирах материали за Гео Милев, за да напиша книга за него. Когато си купих и прочетох Вашата монография, излязла наскоро, аз се отказах да пиша за моя велик съгражданин. Приемете моите поздравления, драги Васевски.“ Годината беше 1980-а.

   Така. Сега остава да Ви отговоря, моя събеседнице, защо не смогнах да се добера до записките на бележития политик и държавник Уеджууд, съхранявани от потомците му.

   Причината бе чисто политическа. Заплашен бях от високо място в окръга, че ако продължа да кореспондирам с Англия, ме чака най-суровото... Забележете, аз щях да бъда снет от поста главен редактор. И изключен от партията, задето отправих писмо до председателя на лейбъристката партия  в Лондон, в което молех да ми се дадат копия от материалите, документиращи мисията на англичаните Джослия Уеджууд, Уилям Мак-Киндър и Сесил Малон, разгърната в България по тяхна воля, без разрешение на правителството на Александър Цанков, което следи тайно неканените гости от Велика Британия, и то със скърцане на зъби.

   Вездесъщият политически център в окръга се занима с мен дни наред, макар че за писмото си имах позволението на отдел „Международни отношения“ на ЦК на БКП, сетне и одобрението на шефа на окръжното управление на МВР в Сливен, а така също и благословията на секретаря по идеологическите въпроси на ОК на БКП. Именно това преля непоколебимост на Георги Йорданов и проф. Атанас Стойков да ме защитят. Казано точно: техните ръце спряха ръцете, дето искаха да ме съсекат.

   И аз оцелях по чудо. Останах на поста си, който заемах във вестника, както и в състава на пленума на партията, с правото да присъствам на заседанията на Бюрото на ОК на БКП, а туй значи да бъда в течение на разбулваните тайни и важните решения, които валяха като дъжд, хем за радост, хем за нерадост.

   В онази сложна обстановка моята изследователска дейност, свързана с Гео Милев, не замря. Тя пулсираше тихо и прикрито. Чрез приятели се насочвах към не едно място в света, забранено за живеещи в социалистическа България да проникват там, с надеждата да открия писмото на Гео Милев до великия новелист и преводач Стефан Цвайг. Усилията ми обаче, макар и грижливо извършвани, не дадоха резултат. Не дадоха резултат и проверките в архива на големия художник Макс Мецгер, работил и живял в театъра на Байройт и в Хамбург, след като се разделя с жена си, която е учителка по немски език в София. С този български зет Гео Милев има крепко приятелство, много разменени писма. Мецгер е деен сътрудник и на „Везни“, и на „Пламък“.

   Толкова по тоя въпрос. Както виждате, то никак не е малко.

 

   – Вярно е. Благодаря за отговора. Желая сега да питам друго.

   – Питайте ме. Въпросите Ви станаха много, ама аз няма да вдигна ръце и да река: „Аман от Вас г-жо Ориано Фалачи!“, както е казал Дън Сяопин на бележитата италианска журналистка и писателка, която е успяла да вземе от него обемисто интервю, близо 100 страници. Аз го четох някога в поверителен бюлетин на БТА, а не в книгата ѝ, която излезе по-късно, още докато тя беше жива. Няма да сторя това, защото не съм велик като китаеца, а най-обикновен творец.

   И тъй, слушам въпроса Ви.

 

   – То и аз не съм Ориана Фалачи, но да попитам и това: Знаете досталюбопитнинещаотнеписанатаисториянаСливен – тези, коитосеразказват междуприятели и посемейнисбирки. Не заслужават ли тия  „историйки“, да ги наречем, да бъдат събрани в книга?

   – Отговарям лапидарно. Аз съм се погрижил за това, тъй както трябва, с безукорна фактологична точност и с широка рамка. Стореното ще бъде достойно за мераклиите като Вас да го узнаят, когато му дойде времето.

   Видяхте ли, неизнурима събеседнице, че мога и сгъстени отговори да Ви предлагам.

 

   – Така е. Но аз бих искала да кажете още думи по въпроса ми.

   – Бъдете търпелива и ще спечелите.

Кой е следващият Ви въпрос? Можахте ли вече да го формулирате?

 

   – Да, можах. Ето го. Знае се за Вашата голяма страст да колекционирате картини. Предполагам какво Ви е коствала тя, но кажете: Имало ли е момент, когато сте съжалявали, че сте се поддали на това увлечение, което несъмнено е ощетявало Вашето семейство?

   – И по този въпрос вече съм разказвал, и то не обидно кратко. Явно до Вас не е стигнала чудесната книга на одарения поет и добър преводач Христо Ганов, онасловена „Премълчани думи и похвални слова“, както и публикациите за мене на изкуствоведката Весела Радоева и на журналиста и писателя Петър Динчев. В съзвучие с току-що изреченото от Вас, аз поех и вървях много години по пътя на колекционирането на картини, движен от жаждата си за красота и подвластен на великолепните уроци на бележития Богомил Райнов, когото в книгата си по тая тема соча за баща на колекционерството в България. И след моите многолетни усилия, направих немалка сбирка от платна – маслени, пастелни и рисунки. Това ме прави горд и радостен. Въпреки туй, аз нито за миг не забравям писаното от знаменития колекционер и писател Стефан Цвайг: „Ако една колекция иска да бъде нещо повече от натрупване, тя трябва да се стреми да се превърне в организъм, да има  индивидуална форма и собствена душа. Да бъде художествено произведение, с което колекцията се родее в крайна сметка и по това, че и тя само се доближава до съвършенството, без да може някога цялостно да го постигне.“

   Питате ме дали не съм имал моменти, в които съм съжалявал, че съм вървял по въпросния път. Не, не съм имал. Обратното, винаги съм преливал от възхита, защото колекционерството ми даде знание по изкуството, извиси моя дух, дари ми много приятели – художници и художествени критици. Е, иска ли казване, „този странен занаят“, както чудесно го назова Богомил Райнов, ме е тласкал към прекомерни разходи и понякога е извиквал недоволството на някои членове на моето семейство, неуспели да вникнат в глъбината на благородното ми дело. Но то, недоволството, е отминавало като облак, прокуден от вятъра. И точно тук трябва да кажа, че семейството ми през некъсите години на съществуването си, никога не е бивало гладно и жадно, нито лишавано от ценни пътувания както в страната ни, така и в чужбина, и то в държави, до които някога трудно се стигаше: Италия, Франция, Швейцария, Австрия, Турция... Основният създател на семейния бюджет бях аз. За да поддържа той значителен обем, полагах каторжен литературен труд през ония години, когато той беше високо заплатен.

   И туй следва да се знае от моите злодумци и завистници.

 

   – Има ли художник, когото харесвате толкова, че бихте дали цялата си колекция  за една негова картина?

   – Има и те не са един-двама, а много повече: от моето отечество и извън него ще спомена само някои: Владимир Димитров-Майстора, Цанко Лавренов, Иван Ненов. От чуждестранните, сред които има и с български корен: Жул Паскин, Жорж Папазов, Амедео Модилиани, Пабло Пикасо, Огюст Реноар.

   В отговора си бързам да направя уточнение: трампа бих приел не срещу едно платно от изброените майстори, а поне за две-три.

 

   – След Димитър Добрович, фамилията на Йордан Кювлиев, Богомил Райнов и други художници и колекционери, Вие станахте един от значителните дарители на картини за Сливен – през 2015 г. дарихте над 40 маслени платна и рисунки на Националната художествена гимназия „Димитър Добрович“. Защо направихте този жест?

   – Разбира се, не за слава и известност, а да покажа обичта си към Сливен, който смятам за мое второ родно място. Десет години преди това аз харизах на тукашната художествена галерия седем стойностни творби.

   Както написах на металната плоча, поставена на входа на залата, приютила поменатата колекция в училището, аз извърших тази стъпка с бистра памет. Е, отгласът не беше на висота. Думите, дето трябваше да тръгнат подир дарението ми, пресичайки седмици и месеци, не бяха нито бляскави, нито емоционално разтърсващи. Всичко бързо се стопи във въздуха, не последваха дори и стъпките, които очертах пред ръководството на знайната гимназия, чиито смисъл беше за стореното по-често да се говори, дареното да привлича гости от много места на България. Дори и да се иде по-далеч – то да гостува на гимназия със същия профил в друг град.

   Тук ще кажа: Нейсе, да свирят цигуларите! Тази фраза е била любима на пламенния поет Сергей Румянцев. Той я изричал, колчем нещата не са бивали такива, каквито следвало да бъдат...

 

   – Мечтаете ли за „Галерия Васевски"? Какво трябва да стане, за да се роди тя?

   – Някога мечтаех за това, и то безпределно. Дори нахвърлях идеи кое-как да се излюпи и подир това да разпери крила за летеж. Убогостта, която споходи моята татковина и най-вече Сливен, който е сред най-бедните областни центрове, прекърши крилата на мечтите ми. Аз вече живея без тях.

   Очаквам ли промяна, която ще дари дихание на предначертанията ми? Почти не. Защото аз съм човек, който трудно вярва на безпочвени обещания. Вече все по-често се взирам в общата картина на днешна България, която изброди 30-годишен път уж на демократично развитие, а става все по-убога в духовно отношение, да не кажа все по-дрипава.

   Затуй понякога основателното ми безверие ме тласка към грях – ще ме попитате: Какъв е той. Ето какъв: поправям непозволено един стих от великолепната творба на дядо Вазов „Моите песни“. Той гласи: „Спокойно гледам в бъдещето ази“. Заменям първата дума и сътвореното придобива съзвучен вид на това, което сме днес: „Тревожно гледам в бъдещето ази“.

 

   – Отправяли сте и отправяте много критика към ръководителите на културата в нашия град заради затихващите функции на Сливен като славно духовно средище,  включително заради културните празници„Сливенски огньове". Може ли крупното в миналото събитие да възвърне блясъка си? Какво следва да се направи, за да стане това?

   – Критични мисли съм излагал много пъти и днес, когато нещата станаха още по-лоши, продължавам неизнуримо да негодувам от пошлостта и безобразията и да копнея за друга орис общо на града край Сините камъни и най-вече за духовния му живот.

   „Огньовете“, които запламтяха през май 1967 г., (а не по-рано, нито по-късно и затова има документална следа във в. „Сливенско дело“, оставена от моето перо), изпитват остра потребност от друг лик. Затова е нужна цялостна промяна. Необходими са знаещи и можещи човеци. Те трябва да бъдат намерени и да поемат към извисената цел. Инак все тъй ще кретаме – от ясно по ясно е, че ще ни споходи още по-лошото – погибел.

 

   – Кои, според Вас, са основите, на които Сливен би могъл да стъпи и да се развива със свой собствен облик сред останалите български градове?

   – Сливен! Какъв е бил през годините на възхитителния си разцвет, а какъв е днес: беден, отблъскващ с нечистите и грозните си улици, на които едвам се откриват имената им, защото надписите са заличени, на не едно място липсват, а някъде се мъдрят старите. С една дума, улиците и площадите, които са в плачевно състояние, близо три десетилетия са вън от вниманието на общината и кмета на града. И това е не заради липса на пари, а заради неумение да се управлява, да се разгърнат усърдие и естетически вкус. В туй направление Сливен трябвада се поучи от малки градчета като Котел и Раднево. Те не са богати, дори центърът на българското възраждане тъне в убогост, но и Раднево, и Котел, блестят като изгрели слънца – навсякъде по улиците и площадите са поставени надписи с български и латински букви върху полето на метални късове, от които извира трогателна духовност, която по свой начин звучи в общата атмосфера на градчетата.

   Сравнете, г-жо Раданчева, стореното в Котел и Раднево, не ходете на други места като София, Стара Загора, Бургас, където нещата в тази си част са възхитителни, за да усетите за пореден път неотразимото безобразие в Сливен, което е превърнато в стряскащ белег на лицето му. И още нещо в този ред на мисли: названията на сливенските улици са турени, без да е направен потребният подбор (градация). На нищожни човеци цъфнаха имената бързо-бързо още в началото на демокрацията. Това сториха овластените кръвни близки, намърдали се в комисията по наименование и пренаименование на обекти с местно значение.

   Нашият град изпитва въпиюща потребност от компетентно вглеждане в тая укорима картина, от която трябва да се прокуди всяко партийно пристрастие. Сливен притежава дълга редица от славни мъже и жени, дали толкова много на люлчиното си място и на света, че без колебание следва имената им да просияят там, където трябва...

   Нека да обобщя: въздигането на почти рухналия Сливен може да се извърши само когато се направи потребната програма, в която да се оглежда най-хубавото от миналото и най-яркото от неговия съвременен образ. Това би могло да стане, когато той има силен общински съвет и даровит и можещ кмет, а не мнозинство от случайни люде, озовали се под стряхата на внушителната сграда, която макар и силно нащърбена, се набива в очи.

 

   – Пътували сте доста по света – кое е мястото, което Ви е харесало най-много?

– Венеция. В този велелепен град съм бивал три пъти и съм го възвисил вдъхновено с перото си. Това може да се съзре в двутомника ми „Неотмилели страници“ т.1 – „Шепа думи по пътя“.

 

   – И след дългия път, който сте извървели, продължавате ли да изпитвате магнетичната сила на родното си гнездо?

   – Да, продължавам. И навярно това ще бъде до края на дните ми земни. Моят житейски път наистина е дълъг. По тази причина, колкото и да искам, не ми е позволено да кажа, както обичния ми поет Сергей Есенин. („Как мало пройдено с дорог, как много сделана ошибок“). Днес родното ми гнездо, което не спира да ме зове за срещи, е помръкнало, погрозняло, загубило много от забележителностите си и заедно с това – характерните си жители.

   Тъга и жал ме обзеха, когато наскоро бях в Крушаре. И за да ги пропъдя малко от малко, аз си спомних едно мое ранно стихотворение. Искате ли да Ви го кажа и с това да турим край на разговора?

 

   – Готова съм да го чуя.

ТУНДЖА

Течеш от памтивека

край жилави ракити

със листи осланени

от есени големи.

 

Пред тебе лудо викат

от жажда равнините.

И все край тебе тичат

могили побелели.

 

Трептиш, река, в очите

на птици извисени.

Сребрееш ти под глезени

на бели годеници.

 

... Аз виждам тъмни биволи

отпиват едри глътки.

Когато в теб се гмурна,

гласа на мама чувам:

 

– В дълбокото не влизай,

ще се удавиш, синко!

Течеш, река, отнасяш

момчешката ми сянка.

 

   – Има ли урок, който смятате, че сте научили в досегашния си живот?

   – Да, има. Аз съм възпял наученото в моя поетична творба, от която откъсвам за случая два стиха. Ето ги: „...Пак живей безукорно и честно,/ но не давай вече вяра в заем!“(„Душо моя, ти пострада много“.)

                                                                                                                                                                                                                   Януари 2018