Когато кметовете бяха сливналии

baraban.bg

Когато кметовете бяха сливналии

   През този есенен месец – октомври, се е родил един от сливенските кметове, и през октомври (1994 г.) той напусна нашата реалност. Георги Арнаудов съвсем за кратко е бил околийски управител и малко повече от година – сливенски кмет. За този кратък период обаче той оставя на Сливен много повече отколкото други, управлявали дълго.

   Ако имате търпение, научете (или си спомнете) какъв човек беше Георги Арнаудов в пространното интервю с него (от книгата „Сливналии“):

 

  

Георги Арнаудов

  

   Георги Арнаудов е роден на 1октомври 1903 г. Завършва Юридическия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Работи като юрист в различни градове на страната (Ямбол, Шумен, Пловдив, Сливен). През 1934 – 1935 г. е околийски управител на Сливенска околия, а от 11 юни 1941 до 16 септември 1942 г. е кмет на Сливен. Даровит публицист и журналист, в продължение на десет години той е редактор и издател на в. „Изток“. До края на живота си сътрудничи на редица столични литературни и исторически списания, както и на в. ”Сливенско дело”. За неговите трудове с приносен характер, осветляващи историята на Сливенския край, през 1992 г. е удостоен с наградата „Д-р Иван Селимински”.

  

   Сред многото тривиални, недомислени или дори глупави поръчки за вестникарски, радио, тв и прочие материали, които съм получавала като журналист, този е един от малката поредица „шестица от тотото“. Не като мое журналистическо или литературно постижение, а като шанс да се запозная и разговарям с човек – одухотворен, многопластов, мъдър.

 

   Макар че в ония години носителите на наградите на Община Сливен се пазеха в тайна до деня на връчването им, не знам как, беше станало ясно, че наградата за краеведение и публицистика за 1992 г. „Д-р Иван Селимински“ ще получи Георги Арнаудов. Малка компенсация, може би, за ударите, които е понесъл след 1944 г. След доброто си кариерно развитие, както сега се казва, известно време след 9 септември той е адвокат, но след 1947 г. са му отнети адвокатските права и следващите около двайсет години работи като касиер на църковното настоятелство при катедралния храм „Свети Димитър“. Пенсионира се като юрисконсулт.

 

   Трябваше да го посетя в дома му в София и да направя интервю. Спомням си, че беше мрачен и дъжделив следобед. Сред малкото неща, които предварително знаех за него, явно е бил и фактът, че денят е неговият рожден, защото много време обикалях обраните откъм всякакви стоки улици на столицата, докато намеря някакви цветя.

 

   Разговорът ни беше дълъг, очевидно интересен и за двамата, но много детайли, които тогава съм могла да включа в интервюто, но не съм, заради винаги ограниченото място на вестникарските страници, днес са избягали от паметта ми и са минали в небитието. Факт е частта от разговора, която тогава, преди празника на Сливен – Димитровден, излезе в броя от 23 октомври на в. „Сливенско дело-НВ“. Ето тази част:

 

 В. „Сливенско дело-НВ“, бр. 83, 1992 г.:

 

„Не съм членувал в никаква партия,

 привърженик съм на енциклопедичното образование

 

Разговаряме с журналиста и историка Георги П. Арнаудов

 

   Георги Петров Арнаудов за по-възрастните не е непознато име. Виден общественик, околийски управител, кмет на Сливен, журналист, историк, попълнил бели петна и прибавил десетки щрихи към историческата картина на Сливенския край, той и днес живее със своите книги, вестници, папки, снимки, бележки и листчета, струпани върху старите мебели и по всички ъгли на апартамента му на улица „Солунска“ в столицата. Живее и с непрестанната мисъл за Сливен.

 

   Посетих г-н Арнаудов на 1 октомври – осемдесет и деветия му рожден ден, с пожелание за здраве и дълги години занапред. А той нагласи слуховото си апаратче, за да се разговорим.

 

   – Г-н Арнаудов, разкажете за семейството, за рода си...

   – От учителско-чиновническо семейство съм. А родът ми е събран в Сливен от всичките краища на българската земя. Като почнете от Дебърския край... оттам идва и фамилията ни – Арнаудови. Идва от арнаутин (албанец), за каквито тука смятали тамошните хора, макар че там, в Македония, е най-чистата българска раса. Едната ми баба е от Раково, дошли в Сливен след като кърджалиите разсипали селото. А майката на майка ми е от Панагюрския край, останала сираче от Априлското въстание. Въобще, Арнаудови в Сливен са една присадка от четирите краища на България. Повечето семейства от рода сега са в София. Моят живот, по силата на обстоятелствата, е преминал колкото в Сливен, толкова и в София.

 

   – Юридическо образование ли имате?

   – Следвал съм три университета, аз поначало съм привърженик на енциклопедичното образование, но завърших право и администрация. Заемал съм служби в съдебното ведомство и в стопанските отрасли на държавната структура. Повечето си служби съм заемал в Сливен, те са ми налагали служебно и гражданско контактуване с всички слоеве население и затова познавам много хора, без дори те да знаят това.

 

   – С политика занимавали ли сте се?

   – Не съм членувал в никаква партия. Но бях привърженик на политическия кръг „Звено“ и Военния съюз, начело на който стояха честни хора – Кимон Георгиев, Дамян Велчев. До 19 май 1934 г. бях съдия – от младши стигнах до околийски съдия, но тази служба не ме удовлетворяваше. След тази дата заех служба, свързана с новото устройство на околията – 19 май дойде под лозунга за нов ред, преустройство на общини, на държавни учреждения, на целия живот. Защото след 9 юни 1923 г. и личната диктатура, а после и управлението на Народния блок, държавната машина беше доста изхабена. Всяка от партиите на този блок гледаше да настани своите хора.

 

   – На каква точно длъжност Ви поканиха?

   – Околийски управител. Тази служба изпълнявах около пет месеца.

 

   – Какви промени предприехте?

    – Някои от общините се уедриха, за пръв път се въведе ценз за кметовете. Започна се професионалното организиране на стопанските категории – работници, занаятчии, търговци. Но новото правителство не можа да се закрепи. В началото на 1935 г. беше сменено, обвинено в републиканство. И след няколкомесечното управление на марионетното правителство на ген. Пенчо Златев, царят пое кормилото на управлението. Личният режим продължи до септември 1944 г. Девети септември беше предопределен (и може би още от 16 юни 1913 г. – началото на Междусъюзническата война), но той докара резултати, които никой не очакваше.

 

   – А с журналистика откога се занимавате?

   – През 1922 г., още като студент, написах първата си статия в местен вестник. И оттогава съм сътрудничил на почти всички вестници с материали от предимно местен характер.

 

   – Кое е характерното за тогавашната сливенска журналистика?

    – Посредствена, от време на време със светли лъчове на истински журнализъм. Но повечето вестничета от две страници живееха от обявите на съдия-изпълнителя – да изкара там нещо редакторът, за да има за кръчмата и колкото да преживява.

 

    – А Вашият вестник?

    – След 19 май 1934 г. една група млади сливенци замислихме издаването на вестник. Имахме разбиране за новия, необходим вестник почти такова, каквото и вие имате сега. Тогава почнахме да издаваме в. „Изток“, който, слава Богу, до 9 септември 1944 г. излизаше най-редовно.

 

   – И защо спря?

   – Сам го спрях. Виждах, че става промяна и че не е необходимо да правя вестник с компромиси.

 

   – Какъв вестник беше „Изток“?

   – Независим вестник за литература, обществен живот, култура и политически въпроси.

 

   – А как финансово успяваше да се издържа?

   – Издържаше се затуй, защото целият персонал се състоеше от един – да го наречем инкасатор, който събираше обявленията. Учителят Васил Димитров беше сътрудник, Бардаров също. Общо взето и тримата бяха нещатни, плащаше им се спорадично. И вестникът се задържа, понеже излизаше в 2 500 – 3 000 броя, сливенци го четяха, плащаха си абонамента, имахме някои реклами и съобщения. Върху една малка масичка в малка стаичка срещу музея беше редакцията, а се печаташе ту в Сливен, ту в София, според натиска на цензурата. Накрая дори, като го спрях, останаха около 3 500 лева пари и хартия за няколко броя в печатницата на Йордан Кънев в Сливен.

 

   – Вие всъщност сте били сърцето на вестника. Но кои още пишеха в него?

   – Повечето бяха чиновници – Деян Парпулов, Георги Ноев, Георги Папазов, Стефан Съмналиев – около десетина души от Сливен и София. Но в „Изток“ пишеха и комунистът Михаил Кънев, Васил Захариев – истински комунист от старата школа, циганинът-комунист Терзобалиев. Беше наистина независим вестник и в него можеше да пише всеки, стига да пише умно и вярно. Минаваше за най-добрия провинциален вестник и беше огледало на местната общественост.  През 1941-42 г., когато бях кмет на Сливен, чрез в. „Изток“ се повдигна въпросът за тежкото положение на работниците (а Сливен беше вече пауперизиран град), които зиме, лете, ходеха пеш до фабриките в боаза. И благодарение на помощ от държавата, от социалното дружество, дружеството на индустриалците, работническия съюз, сливенската община, бяха доставени девет нови автобуса, които безплатно извозваха работниците.

 

   По-нататък разговорът ни с г-н Георги Арнаудов се пренесе върху неговите исторически изследвания и добавки към историята на Сливен. Част от този разговор ще ви представим в някой от следващите броеве на в. „Сливенско дело-независим“.

 

   Че Георги Арнаудов е човек от старата школа – т.е. с европейско възпитание, пролича и от отношението му към авторката на публикуваното интервю. Куртоазията – тази система от правила за поведение, изисква след като някой се е постарал да пише за теб и ти е изпратил публикуваното, да му благодариш в писмен вид (което не означава, че непременно харесваш написаното). В редките случаи, когато съм получавала такива благодарствени писма, винаги е било от хора, принадлежащи към поколението на Георги Арнаудов.

 

   Та ето началото на писмото, което ми изпрати г-н Арнаудов:

 

                                                                                                                                                                                                                                                                            „1.11.1992 г.

 

    Уважаема колега Раданчева,

 

   Макар и със закъснение, изказвам Ви благодарност за внимателното предаване на нашия разговор и въобще една отлична работа в страниците на вестника. Направи ми впечатление как без много приказки сте съумели да проникнете в това умение, наричано журналистически нюх и нерв, да проявите непринудената си журналистическа дарба. С удоволствие прочетох статията. Наред с това, приятно изненадан останах от съобщението към нея, че в някой следущ брой ще последва продължение на разговора ни. Желая Ви все такъв професионален и културен възход.

 

   При Вашо идване в София, ще ми бъде приятно да ме посетите. С Вас има какво да се говори....“                                                                                                                                                        

 

   Въпреки тази благосклонна и ласкателна оценка, сега, след много години, когато препрочитам интервюто, си давам сметка колко фрагментарно и непълно е, колко бегла представа дава на читателя за „отминалия“ Георги Арнаудов. Той самият, поради скромност вероятно, не е изтъкнал много от заслугите си, а аз не съм знаела за тях, за да го питам. Тук ще допълня само стореното за сливенци за малкото време като кмет: именно той създава дружеството за автобусен транспорт на работниците, като облага индустриалците и кооперация „Шефка“; успява да издейства по-високи изкупни цени на земеделската продукция от Сливенския регион; строи училища –  достроени са училищата „Митрополит Серафим“ и „Димитър Петров“, както и нова сграда към Девическата гимназия; строи се ветеринарна лечебница, завършени са сградите на пожарната, на здравния дом, на хотела и други постройки на Сливенските минерални бани, както и укрепителната стена на река Асеновска. Строи се шосето Сливен – Карандила, проектират се площадите „Хаджи Димитър“ и „Цар Освободител“, одобрен е договор за електроснабдяване на града. Отделно, че у съвременниците кметът Арнаудов е оставил спомена за себе си като личност с богата и разностранна култура.

 

   През октомври 2014 година сливенци отбелязаха 80-годишнината от излизането на първия брой от в. „Изток“ и тази годишнина стана повод да си припомним водещото в много отношения място на вестника, издаван от Арнаудов, сред близо 150-те периодични печатни издания, излизали в Сливен. Припомняйки ни го, гостът на честването – гл.ас. д-р Ясен Бориславов от Факултета по журналистика към СУ„Св.Климент Охридски”, изтъкна изключителното разнообразие в съдържанието на броевете, без това разнообразие да е самоцелно и за сметка на значимостта на темите. Той подчерта утилитарността на информацията и посочи „Изток“ за пример на почтена медия, която обслужва една регионална общност. Като „в основата е добросъвестното отношение на един човек... Както се оказва, понякога и един човек е достатъчен, за да събере около себе си и други такива хора и да направи нещо, което оставя следа“.

 

   Като доказателство, че вестникът е служел за насочване на общественото мнение към значими проблеми (не по-различни впрочем от занимаващите и днешната ни общност), привеждам част от заглавията и темите на вестникарски материали, писани от самия Арнаудов: „Грижи за народното здраве“ – за необходимостта от създаване на здравни домове, детски игрища и др. (01.12.1934 г.); „Да се побългарим“ – предложение за промяна на турските имена на местности край Сливен (23.03.1935 г.); „Дано бъдем чути“ – апел за участие на сливенските производители в Пловдивския панаир (18.01.1935 г.); „За запазване на народните ценности“ – призив към гражданите на Сливен за запазване на архитектурното и декоративното творчество, като за целта се направят снимки на ценни архитектурни обекти и характерни техни части, които биха се използвали за изложба (02.02.1935 г.); „Работници, организирайте се!“ – за необходимостта от създаване на професионални организации (02.02.1935 г.)

 

   Колкото до предългия ни разговор с наистина много приятния събеседник Георги Арнаудов, още една част от него излезе през декември същата година. Вече под рубриката „Сливналии“, която, струва ми се, начена от там нататък.

 

В. „Сливенско дело-НВ“, 29 декември 1992 г.:

 

„Сливналии

 

Има какво да се прибави към историята на Сливен

 

  • Особено докато съществуват хора като г-н Георги Арнаудов

 

   Преди време в. „Сливенско дело-НВ“ публикува интервю с г-н Георги Арнаудов – наш виден съгражданин, юрист по образование, журналист и историк по призвание, бивш сливенски околийски съдия, околийски управител и кмет. На празника на Сливен г-н Арнаудов получи престижната награда „Д-р Иван Селимински“ за трудовете си, осветляващи историята на Сливенския край. На тази тема продължаваме и разговора си с него.

 

   – Г-н Арнаудов, Вие много сте се „ровили“, да го кажем така, в историята на нашия край. Имате ли непубликувани материали, които биха могли да хвърлят нова светлина върху известни неща или да осветлят неизвестни досега факти?

   – Според мен, в монументалния труд на д-р Симеон Табаков за историята на Сливен е написано почти всичко, което може да се напише. Това, което той е направил, е нещо голямо, паметник на Сливен. За мен той е гений – с владеенето на толкова езици, с широките си интереси – от археологически до социалистически и великобългарски идеи. Като се има предвид, че същевременно е трябвало да чиновничества, да пътува в чужбина и т.н. Странични сведения, факти, събития, разбира се, излизат винаги и ще излизат още. Ще има нови работи за Сливен. Скоро пак прегледах нещо за Сливенската дружба в София. За времето, което прекарах на служба в София – седем години непрекъснато – имах възможност да бъда свидетел, че Сливенската дружба беше като клон на Сливен, тъй да се каже, със своята дейност и любовта на сливенци към родния град. Краката им в София, а мозъкът и душата – в Сливен. Като се почне от най-обикновени хора на труда –  обущар имаше един – всички бяха в услуга на Сливен. Намериха се отделни работи, например за биографията на Табаков – че още като ученик, на едно събрание на сливенската дружба, е чел реферат за значението на сливенската мазурка. Навремето Сливен е бил и музикален център, град с музикален възход. Имало е танц, мазурка, но която мазурка се прославила тогава като чисто сливенски танц. 

 

   – Навремето наистина Сливенското землячество в София е играело съществена роля за развитието на града ни. Сливенските корени тогава са били като че ли по-живи, сега и те, като много други неща, позавяхнаха... 

   – В началото на века Радко Димитриев като млад офицер и други генерали от Сливен – бяха около двайсет души – генерал Райнов, генерал Ненов, генерал Сакеларов, генерал Бърдаров, генерал Ноев, генерал Рафаил Павлов и други по-млади – всички, които са служели в София, са били членове и на дружбата. Паметен за мен е 14 април 1923 г. – годишната среща в салона на Военния клуб. На нея бяха всички сливенци, в салона нямаше място, та някои хора и се връщаха. На тая среща беше дошъл един сливенец – емигрант от Октомврийската революция – Русчо Моллов. Той бил от старо сливенско семейство и като дете по време на Освобождението бил взет от руските войски и заведен в Русия. Там, под закрилата на видни особи, стига до чин генерал в руската армия при Николай ІІ. Бил е също губернатор на Украйна. Всички тогава в салона го акламирахме, беше една сърдечна среща. Почнаха се пак песните на Чинтулов, хвана се на сливенско хоро и дядо Русчо Моллов. Една наистина красива вечер.

 

   – И всичко това сте описали?

   – По мой индивидуален маниер имам отделни папки за отделните отрасли на Сливен – икономически материал, Сливен в църковно отношение. Неща, които ги няма в историята и не се знаят, но трябва да се обработят. Например сливенската църква „Свети Никола“ изглежда е по-стара, отколкото се смята. Бил съм в самия олтар, там има голям мраморен блок с имената на клуцохорци, дали пари за нея.

 

   – Двайсет години сте били в черковното настоятелство при храма „Свети Димитър“. Сигурно оттам идват много от нещата, които знаете?

– Да, може да се каже, че двайсет години, докато бях там, съм чел. Бях нещо като поп в оставка, та имах възможност да събера много материали. Църквата „Свети Димитър“, като катедрала, е била център на българската община преди Освобождението. Оттам е минавала цялата документация, от която може да се съди не само за населението на Сливен, но и за просветата. Добри Чинтулов, Сава Доброплодни, Иван Добровски – всички тия наши възрожденци са получавали заплати оттам и всичко е минавало през протоколните книги. Пет хиляди гроша е получавал даскал Добри Чинтулов. Намерих тези документи, част от тях предадох в архива, част останаха в църквата. Имаше библиотека, на която направих библиотечна книга. Намерих доста ценни книги, между тях и една-две много редки. Едната е от 1905 г. на проф. Балан – опис на всички печатни издания в България. Другата е по-стара – втората след Отец Паисиевата история, на схимонах Спиридон. Казва се „Българска история“ и е много повече история по отношение достоверността на фактите. Печатно издание. Последния път, като бях в Сливен (преди пет години), отидох в църквата и се поинтересувах от библиотеката. Качихме се в женското отделение, което се използва за склад, и там със стари икони и черги бяха затрупани и книгите.

 

   – Откъде другаде сте събирали материали?

   – Като контактува човек, все чува по нещо. Имаше в Народната библиотека един бивш сливенски учител – Маньо Стоянов, завеждаше българските ръкописи. Даваше си душата за Сливен. Та той, с една полякиня, която от дълги години работи в университета – Ванда Смоховска – намерили една много стара и рядка книга –  дамаскин, притежание на сливенски поп от Клуцохор. Те бяха почнали да я оглеждат и описват, той щеше да пише статия във в. „Изток“, но почина, за съжаление. Обадих се на Смоховска, тя каза, че книгата е останала у Маньо. Той, казва, бе почтен човек, сигурно я е обработил и запазил, но...

   Или например, друг случай – имам един вестник „Комуна“, издаван от двама сливенци, учили в Одеса, санкциониран от сталинския режим. В него се говори за 300 хиляди български преселници (от общо 500 хиляди), които искат автономна българска република. „Може, казали им, но в Сибир.“... Ето, от такива отделни ръкописи, книги, вестници, могат да дойдат неизвестните факти и данни.

 

   – От името на сливенци, благодарим Ви за големия труд, който сте положили.“

 

   Малко след публикацията дойде и съответното благодарствено писмо.

 

                                                                                  „София, 8.І.1993 г.

 

    Уважаема г-жо Раданчева, 

   Прочетох преди няколко дни във в. “Сливенско дело“ втората част от нашето интервю. Аз добре помня тогавашния ни приятелски разговор и затова можеше да прегледам публикуваното по т.н. партитурно прочитане (отгоре-отгоре). Обаче не съжалявам, че го прочетох два пъти защото ми хареса: както от авторско, така и от литературно гледище. Нали се казва, че не е важно какво и колко си писал, а как си го подредил и написал; всяко писмо е едно огледало. Считам, че Вие имате нюх към качествеността и естетиката и владеете тънкия нерв на журналистическото изкуство. Не като ненужна хвалба пиша тия редове, а като приятелска и колегиална преценка и поздрав...“

 

   По-натам в писмото си Георги Арнаудов изброява факти от обществения живот в Сливен, прави оценка на някои от десетината вестника, излизали в началото на 90-те години на миналия век в града – свидетелство за непресекващия му интерес и връзка с родното място. Съгласявайки се със заглавието на интервюто – че има какво да се добави към историята на Сливен, той бе притурил в плика шест гъсто изписани на пишеща машина страници – негови спомени, случки от миналото на Сливен, включително малка статийка  за Сталин, значително променена от цензурата в броя на в. „Изток“ от 24 декември 1939 г. и посветена на 60-годишнината на съветския диктатор. Арнаудов нарича изпратения материал „комбиниран очерк „Сталин в Сливен“ –  конгломерат от минали и настоящи моменти от разнопалитрената хроника на Сливенското старо-ново битуване на просветно-бунтовния град“. Обединяващото звено е именно името на Сталин и сянката, която той хвърля и върху българската и сливенската история. Малка част от този „конгломерат“ може би ще даде представа за натрупания в годините от Георги Арнаудов материал, с мисъл за бъдещите историци на Сливен. (Тези материали, както и писмата, пазя в личния си архив.)

 

   „ ... в бащината ни къща в Клуцохор, при майка ми, бяха настанени няколко руско-съветски войника. Кротки и добродушни момчета, от които единият –  Пьотър – беше с известно външно и интелигентно превъзходство. Излизаха сутрин, връщаха се вечер и скоро бяха се сближили с майка ми и няколкото внучета около нея. Пееха руски песнички на децата, а те им пееха български. От своя страна майка ми, завършила в края на миналия век Българската девическа гимназия (майката на Георги Арнаудов – Теофана Паскалева Калудова е родена в Пловдив и завършила Българската девическа гимназия в този град – б.а.) и учителствала известно време там, им разказала един запомнен весел-хумористичен разказ, който им харесал и ги развеселил: връща се руски човек от работа вкъщи и носи малко дърва за огрев, а съпругата му го пита къде са останалите пари от надницата му, до три рубли. Веселякът спокойно отговорил, че сметката е проста: „Сюда-туда руб, и с кумою полтара и полтина дерева – вот вам три рубла.“ Съпругата все ще е реагирала с нещо, но това е неизвестно.

   Eдна вечер момчетата се върнали с няколко бутилки водка – да се повеселят послучай рождения ден на едного от тях. Както е обичаят, имало е и песни: „Великая Отечественая война“, „Пия для родину, пия для Сталину и для советский народ“ и пр. Току отведнъж се чува шум от стаята им и Пьотър, втурвайки се без почукване в стаята на майка ми, на чист български език, вика: „Абе, бай Георге, ела да ги разтървем – руснаците ще се изпобият.“ Водката влязла в ролята си и дошло до карашманлък, и почнали скандалджиите да се прегръщат по руски.

   На другия ден Пьотър ми обяснява (но для ухо), че е българин, потомък на преселници българи от Сливенско, но е принуден да крие народностния си произход, тъй като Сталин е отсякъл, че в Съюза живеят само руси... 

  •   

   ...През годините, когато сталинизмът стихийно бясуваше отсам Желязната завеса, в една настъпваща мрачна софийска вечер пред фасадата на Ректората на университета, на булевард „Цар Освободител“, с чанти в ръце бяха се спрели и говореха двама младежи-студенти; единият тръгна по булеварда, към Борисовата градина, а другият остана. Не след много време откъм парка се чу силен гърмеж-взрив, разтичаха се хора, запищяха свирки, милиционери, пожарникари. Разбра се, че студентът си е свършил добре работата: поставил заряда под паметника на Сталин в началото на парка. Двамата младежи веднага отиват на гарата и с нощния влак се озовават в Бургас и там случката се повтаря: взривен е и бургаският идол Сталин.

   Единият младеж е откъм Малкотърновския край и двамата отиват и прекарват няколко дни при родителите му. Другият е сливенски потомък – от стария абаджийско-търговски род Пенкови. Дядото, Тодор Пенков, е един от първите (четвърти поред) председатели на читалище „Зора“. Къщата им беше в Клуцохор, под Хамам баир, до къщата на Сава Доброплодни – стара, голяма постройка, известна като къщата на Дачковица. Там през годините живееха няколко семейства: една възрастна интелигентна рускиня, учителка-пенсионерка (г-жа Ненкова), един едър, красив млад мъж, учител по литература в гимназията, загинал през Първата световна война в Македония и собственицата със семейството си. Тя имаше дъщеря-учителка (Цветана), която се омъжи и живееше в София. Неин син беше студентът физико-математик Георги, който хвърли божеството Сталин от Борисовата градина и Бургас във въздуха. За случая не се писа и говори. След известно време двамата атентатори бяха вече в затвора, където Георги се намира със сливенеца д-р Любен Гудев, изтърпяващ десетина години затвор като „народен враг“, и му разказва за атентата. Присъдата му не била особено тежка; бил интелигентен и особняк, наричали го „Гошо анархията“. И двамата атентатори не узнали как са били открити. След излизането от затвора Георги бил учител за известно време и след това се озовал в САЩ, където ще да е и сега, ако е жив. Подвиг или младежко увлечение? И да е само революционна романтика, все пак има и красота в нея.“

  

   В тези няколко страници, наистина разнопалитрен конгломерат от спомени, впечатления и размисли, Георги Арнаудов описва и добрите си приятели – съветски офицери, пребивавали в Сливен след 9 септември 1944 г., съпругите им, съвместната веселба, песните, които пеели. Припомняйки си ги, той разсъждава за значението на писменото слово: „Бог знае кои от тях са живи, но вечно жив остава споменът за тях в нашата памет – на тогавашните им съвременници-сливенци. И ние, като отминем с пробега на времето, не ще остане нищо от нашето споменно време за тези хора, за нас самите. Такъв е законът за кръговъртежа в историята. Ще остане само написаното. Затова са тия мисли и редове. „Казаното отлита, написаното остава.“

   За съжаление, не всички имат съзнание за ценността на написаното от хората преди нас. Сливенци, познавали Георги Арнаудов, споделиха, че част от архивите му – тези, с които не е успял да се разпореди о̀време, след смъртта му са изхвърлени от неговите наследници, за които ценността е бил апартаментът, а не събраните в него изписани пожълтели листове хартия. Все пак папки с материали на Арнаудов се съхраняват в Държавния архив в Сливен, други – в Регионалния исторически музей. Пълни течения на в. Изток“ съхраняват библиотеката на читалище „Зора“, както и Регионалната библиотека „Сава Доброплодни“, която е издала и био-библиографски указател за Георги Арнаудов... Всичко това очаква своите изследователи.

Йорданка Раданчева                                                                    Януари 2015 г.

 

 

 

baraban.bg ©

Top Desktop version