Неделен гост
Категория: Култура Посещения: 2995
Христо Тотев – ТОТО
Христо Тотев е днешният ни гост не само заради изложбата, която откри в Сливен. И не само за това, че внушителното вече число негови изложби покриват и внушителен географски ареал – Велико Търново, Пловдив, Бургас, Варна... Още по-внушителен е той в живописните му работи, в които са се наместили Франция, Тунис, Кипър... Гостува ни най-вече заради желанието му да види красивото – даже и там, където го няма.
Защо, след като Ваши картини са в различни колекции в Тунис, Франция, Кипър, правите изложба в такъв интелектуално изнемощял град като Сливен? Само защото в момента живеете тук ли?
За хората, които живеят постоянно в Сливен, той може да изглежда и така... Ако го сравнявате с минали години, може и да има връщане назад. Но примерно в една дейност като читалищната (в момента съм навътре в нея, покрай група „Ритъм”, с която се опитваме да възстановим някои позабравени неща от българската и световната естрада) като количествено представяне, градът е далеч напред, сравнен със София, Пловдив или Варна. Вярно, че качеството на самодейните колективи е различно – кой докъдето стигне, но самият „ламтеж” за такава дейност, сочи на духовни интереси. Да не говорим, че Сливенската художествена галерия организира прекрасни изложби, ето и сега в галерия „Сирак Скитник” са над 100 творби на студенти от Факултета по изобразителни изкуства към Великотърновския университет. Гостуваха творби на Виктор Вазарели и на още много интересни творци. Всичко това дава възможност за една сверка на часовника – макар и провинциален часовник, би следвало да е доста точен, след като се сверява и по търсенията на младите хора.
И все пак съм изпитвала искрено неудобство заради липсата на публика, включително на културни изяви, които са безплатни. Затова няма да Ви питам има ли пазар, а има ли почва за изкуството...
За това сте права. Икономическата криза в България е перманентна, по-страшна е духовната криза, но тя не е само в Сливен. Човек може да няма пари да си купи картина, но нищо не му пречи да влезе, да разгледа. Тук наистина се организираха изложби не само на национално, но на световно значими художници, за които масовата публика не подозира. Щеше да е добре, ако хората биха поискали да видят света през очите на художника. Смятам по-лесно щяха да разберат, че той е добър, злобата и омразата, които срещат на улицата, не са определящи.
Понякога причина за липсата на публика, дори при откриването на една изложба, е и недобрата координация между културните институти. Например наскоро имахме благотворителна изложба за Хаити, на която се събрахме само колеги, поради факта, че същата вечер имаше и два интересни концерта. Разбира се, бездуховността засяга не само изобразителното изкуство. Липсата и на такова лесно достъпно изкуство като киното, в областен град като Сливен, прави младите хора да се изолират все повече в компютърния свят.
Да попитам все пак и за пазара – мутренската олигархия поизпра парите си и поизучи децата си. Дойде ли и до идеята да си купува картини?
Купуват картини, но не на такива като мен. Обикновено става въпрос за бартерни сделки. Както и за произведения на съпруги и други близки на техни колеги...
... които просто имат пари за боя и са решили да бъдат художници... Това не е ли другият проблем – че в тази галерия „Май” могат да се видят както изкуство на много високо ниво, така и неща, дето ти е неудобно заради автора им... Един специалист може да се сети за какво става въпрос, но масовата публика?
Така е, снижават се критериите, да не говорим пък, че изложбите на тези „художници” събират, поне при откриването си, много повече хора – те просто си имат по-голям кръг познати и приятели...
Ами, да отбележим тогава, че публиката не е показател за качествата на изложбата – даже мисля, че връзката е обратно-пропорционална...
Напълно е възможно.
Но нека отбележа, че сливенските галерии правят голям реверанс към творците, като дават възможност да ползват базата им срещу символичен наем. Това дава шанс на художниците – ако имат сили да се изявят, да го направят.
Нека се обърнем малко все пак и към настоящата Ви изложба...
Тя не може да скрие, че си падам по класическите неща, по Ренесанса. Не става въпрос да се върнем към тези епохи в изкуството, а да ги осмислим по нов начин. Затова нямам „импулсни” работи, а премислени. Другото, което си личи в нея, е пристрастието ми към фигурата и към голото тяло. Но малко са актовите работи, тялото при мен е обвързано в някакъв сюжет – митологичен или библейски, най-често. Тези сюжети обаче са много експлоатирани и смятам, че в тях винаги следва да внасяш нова трактовка, макар и само като детайл. А голото тяло за мен излъчва съвършенство, но показва и умението на художника. Защото недобре разположената в пространството фигура винаги можеш да скриеш под дреха, при голата фигура не можеш да излъжеш зрителя.
Тези около 40 живописни работи в изложбата са работени 10 до 15 години назад в живота ми. Работени са, доработвани са след време. И за мен тази изложба беше необходимост, за да завърша този мой етап, който бих нарекъл неокласически. Творбите трябваше да видят бял свят, за да мога да се „освободя” от тях и да отворя друга страница занапред. Все още не знам в каква посока ще ме отведе тя. Но арсеналът от теми, според мен, е ограничен – любовта, живота и смъртта, танца, който пак е символ на живота и на силата ни да се утвърждаваме. Опитвам се да представя тези теми от различните им ъгли.
След като Вие така премисляте работите си, това означава, че е необходимо и публиката да бъде подготвена да ги възприеме...
Абсолютно. Често усещам, че публиката не разбира някои сюжети, особено библейските.
А защо сте нарекъл изложбата „Опит за летене”?
Не се посвених да заимствам от известната пиеса на Радичков, макар че идеята не е свързана с темата на неговото произведение. Моята идея е по-скоро за това, че всяко създаване на нещо ново (включително в изкуството) е опит за летене – човек опитва да се откъсне от това, което е натрупано през годините, да „отлети” от постигнатото. Има и по-мрачен нюанс – защото това все още е опит...
Понеже прозвището Ви е ТОТО, и понеже сега всички са луднали по големия джакпот на тотото, да попитам – освен труд и талант, има ли и шанс? Веднага се сещам и за китайския художник, който тези дни направи изложба в България и който навсякъде по света е следван от милионери и звезди – фенове от всички сфери, а цената на картините му тръгва от милион – трудно бих се съгласила, че след като е най-скъпо продавания в момента, е и най-големия...
ТОТО, защото първото ми име завършва на ТО и следващото започва с ТО. Харесва ми симетрията, което, несъмнено, е свързано и с пристрастието ми към класиката. Но шансът, за който говорите, е задължителен. Всички го търсим, някои и го намират. В последните години български художници се изявяват много успешно по света. Да вземем само Вълчан Петров, който постоянно получава награди за живопис в Канада и Щатите, да вземем Едмон Демирджиян, лека му пръст, също така Христо Явашев, Емил Стойчев. Когато става въпрос за култура и изкуство, несъмнено е, че в България има много стойностни хора. Но повечето от придобилите световна известност, са срещнали бялата лястовица – било в лицето на спонсор, на меценат или просто са родени в подходящото семейство.
Бяла лястовица при откриването на изложбата на ТОТО не се видя, но в залата се появи и дълго време летя една голяма и изключително красива пеперуда. Може би заради мотото на изложбата. Това също е хубав символ, стига човек да повярва в него.
Йорданка РАДАНЧЕВА
