Истанбул, образът на бъдещето
Категория: Свят Посещения: 2585
Истанбул – за мен двайсет и пет години по-късно, съвсем различен. Но дори и тези, които са го виждали преди само две години, твърдят, че се е променил. Още по-космополитен, с всякакви раси и народности, и много по-ислямски. Ако преди две-три години забулените жени са били десетина процента, сега видимо са между 80 и 90 процента, като при част от тях е пълен хиджаб. Почти всички тинейджърки носят забрадка, като това не им пречи да се държат за ръце с приятелите си и да се целуват по улиците. Според някои, демонстрирането на принадлежност към исляма в момента е мода и ще си иде веднага, щом си иде и Ердоган. Не знам дали е така, но ми се стори, че няма наплив към джамиите, а към моловете – те са новите храмове.
Така или иначе, оня Истанбул, който в романите на Орхан Памук си отива бавно, вече почти си е отишъл – облика дават не дървените къщи, а небостъргачите, чаршиите с еднакви стоки са предимно за туристите, а малолетното ваксаджийче е екзотика. Уличната храна обаче е все така вкусна и достъпна на всяка крачка. Работа има за всички, тъй като промишлеността работи на пълни обороти, селското стопанство също – не че съм го видяла, но всичко, което потребяват в Турция е произведено в страната (и в България си го потребяваме, и в колко още страни). За туризма пък изобщо няма да споменавам... За разлика от мнението, което битува сред нас, хората са работливи, това установих лично само като наблюдавах многобройните метачи по улиците. Може и да е яваш-яваш, но не оставят и песъчинка, и чистотата е впечатляваща. А– и още едно впечатление: истанбулчанинът приема социалната си принадлежност към бедната или средната класа, не се съизмерява със свръхбогатите, както все още е у нас, като отзвук от времето когато ни внушаваха, че всички сме равни. (И сега всички искаме да се забавляваме по яхти, да ни вземат от вкъщи с хеликоптер и да прекарваме деня си край някой басейн – и това май няма как да се промени, поне докато се помни кой как е забогатял...)
Истанбул днес е нашето утре. Не знам след двайсет или петдесет години, но ако светът оцелее дотогава, ще бъде такъв.
Йорданка Раданчева