Неделен гост: ветеранът Трифон Ковачев
Категория: Свят Посещения: 1301
Йорданка Раданчева
(Интервю от подготвената за печат втора книга "Сливналии")
Трифон Димитров Ковачев е роден в старозагорското село Дъбово на 1 декември 1921 година. През 1939 г. завършва тогавашния механотехникум в Казанлък. Работи на различни места, а през 1941 г. постъпва в казармата, откъдето е изпратен в школа за военни летци. Зачислен е в 6-и изтребителен полк и изкарва Втората световна война от началото до края ѝ, оставайки един от оцелелите български пилоти. Носител на военни отличия.
След войната, поради особености в законодателството ни, Трифон Ковачев не е признат за ветеран. Продължава да работи като летец-изтребител, а след напускането на армията – в системата на МВР. От 1959 г. живее в Сливен.
Едва през 2018 г. Трифон Ковачев е признат за ветеран от войната.
Седемдесет и четири години след края на Втората световна война все повече отбелязваме 9 май като Ден на Европа и все по-малко като Ден на победата над хитлерофашизма. Да, датата може да се приеме като „второто раждане“ на Европа, но разлика между едното и другото има. Без победата Европа нямаше да е същата и сигурно щеше да отбелязва нещо различно, не и своя ден.
И все по-малко остават хората, участници в онези паметни събития. А не е същото, когато четеш за тях (или дори когато ги гледаш на кинолента) и когато очи в очи слушаш разказа на човек, преживял войната. Макар тези хора винаги да премълчават нещо от личните си преживявания. Предполагам, защото са разбрали, че за поколенията, израсли в мир, разказът им е само част от едно минало време,и защото искат да си остане така.
Трифон Ковачев е един от тези хора.
– Г-н Ковачев, не сте роден в Сливен – разкажете, ако обичате, за Вашето родно място, за детството си...
– Роден съм в село Дъбово, Старозагорско. То се е казвало така и преди да се родя, така се казва и сега. Детството ми беше тежко. Имам две сестри и брат. Майка ми беше болна от туберкулоза и почина през 1928 г. Бях шестгодишен и имам един-единствен спомен от нея, който не е много приятен – набих кака, дето е с четири години по-голяма от мене. Тя почна да се оплаква и мама, която лежеше в горния етаж на къщата, се показа на стъпалата и думите ѝ бяха: „Трифонее, Трифоне. Ще ме убиете вие“. Бях малко палав. После баща ни се ожени и най-малката ни сестра е природена. Когато бях на 15-16 години, почина и татко. Но нека кажа, че мащехата ни се отнасяше много добре с мен. Тя ме съжаляваше, тъй като големият ни брат Георги, който е седем години по-голям от мене и стана глава на семейството, тормозеше и нея, и мен. Използваше ни да работим колкото може повече. Той беше и хитроват – покрай чичото на жена му, който беше кмет, си уреждаше в най-напрегнатия откъм работа летен сезон да го вземат запас и оставяше всичко на ръцете ни. Ние затова се обичахме с новата ни майка, защото работата ни беше все заедно. Сто декара ниви работехме двамата.
– Значи сте били от по-имотните, да го кажем – средно селско семейство...
– Да, така се водехме. Баща ми, Димитър Ковачев, беше активен земеделец, активист в партията на Александър Стамболийски. Беше в управата на селото, по едно време беше заместник-кмет. Стамболийски е спал в нашата къща. Това го знам от баща си, защото е било, преди да се родя. Освен земята, отглеждахме сто овце, два вола, две крави, два коня, две магарета, отделно по-дребни животни и птици. Така че като изляза от училище, ме чакаше една торбичка, закачена на гвоздея, с едно парче хляб и една краставица в нея. Нарамвах я и отивах да паса дойната крава. Но пък майка ми – мащехата, която аз имам за майка, защото пак Ви казвам, много се обичахме с нея, се грижеше много за храната ми. Като опече хляба, отчупи един крайшник, разтвори го, сложи в него буца масло и ми го дава с думите: „Яж да станеш силен!“ Доях овцете наравно с възрастните и после само издухам прашинките отгоре и пия суровото мляко... Може би тази екологична храна ме направи здрав и издръжлив.
– Има ли личности в рода Ви, за които се е говорело?
– Имаме един генерал в рода – брат на баба ми по бащина линия. Той живееше в Сливен и се казва Трифон Пеев. (Трифон Пеев Марков, роден на 14.10.1866 г. в с. Яйкънлии (Дъбово), Казанлъшко. Завършил Военното училище в София (1887) и курса за кандидати за щаб-офицерски длъжности в артилерията във Виена, Австро-Унгария (1892-1894). Приключил службата си като командир на 6-а артилерийска бригада и от 1919 г. е в запас като генерал-майор. Починал в Сливен през 1949 г. Носител на ордени и медали. Вж. www.forum.boinaslava.net ). Живееше на улица „Чайковски“ 11. Ние му ходехме на гости, а и той всяка година посещаваше сестра си, т.е. баба.
– Освен мащехата, помагаше ли Ви някой в сирашката Ви участ?
– Докато учех в техникума, нямаше кой да ме издържа. Имаше такса от 600 лв. за учебната година и преди последната година брат ми искаше да напусна, за да му помагам за нивите. И аз една нощ избягах. Взех две торби – селски дисаги, които напълних с хляб, домати и каквото намеря и отидох на гарата. Качих се на един товарен влак и слязох на гара Плачковци. Там имаше работници от моето село. Отидох при тях да помоля за помощ, защото бях непълнолетен и не искаха да ме приемат на работа. Те успяха някак си да кандардисат надзирателя, който отговаряше за поддръжката на линията. Работата беше много тежка, но аз бях здравеняк. Надзирателят обаче ме направи готвач. Не разбирах от готвене, но правех каквото мога – боб, картофи...
Имаше един мост над жп линията, и сега го има, по който минава шосето – висок е 7-8 метра, може би и повече. Парапетът му е широк колкото човешка длан. Един ден надзирателят ме видя да вървя по него и ме награди с допълнителна надница. И понеже трябваше да ги събера тези 600 лв., като свърши работното ми време на жп линията, слагах един каиш през рамо (тогава това беше знак, че работиш като хамалин) и отивах на гарата. Там наблизо има курортно място и слизаха пътници. Предлагах им услугата си и по този начин събирах башка пари. Ходех също да продавам дини по хотелите и ресторантите. Така успях за три месеца да направя 600 лева и с тях изкарах последната година. Междувременно обаче разбрах, че брат ми ме търсел с полиция, тъй като не може да ме открие. Знаеше ме къде съм само баба, майката на баща ми. Тя също много ме обичаше и ме защитаваше от брат ми.
– Селото Ви е на двайсетина километра от Казанлък. Как стигахте до града?
– Отивах пеша. Всяка неделя. Да не късам обувките, връзвах ги на кръста си – и бос. В Казанлък имах квартира, като хазайката беше сестра на класния ми наставник. Този човек, Койчо Касабов, всъщност ми помогна да стана летец.
– По какъв начин Ви помогна? И да предполагаме ли, че сте били близки с класния си наставник?
– Да, аз му помагах на лозето. Тогава пушех – ученическа работа. Той ми даваше цигари, но само когато сме двамата на лозето, с думите: „Само да си казал някъде – изключвам те от училището“.
След завършването отидох на гара Кричим. Там едно немско предприятие имаше големи хладилници, четири етажа надолу в земята. С камиони пристигаха плодове, които замразяваха за германците – в първия хладилник на 25 градуса, после на 30 и най-долу – на 40 градуса под нулата. Аз работех в този хладилник с най-ниската температура, облечен с кожух, но понеже той беше прокъсан, хванах ревматизъм. През 1941 г. излязох оттам, тъй като ме взеха в казармата, в 6-и изтребителен полк в Карлово. Там изкарах тримесечна техническа школа и ме изпратиха в Казанлък.
Аз не съм молил Койчо Касабов за помощ, хазайката го помолила да се застъпи за мен. Той имал приятел офицер. Аз ходех у хазайката на гости в неделен ден, тя ме разпитва това-онова, ама не ми каза нищо предварително. И веднъж дойде в казармата един офицер, пита кой е Ковачев, взе ме оттам и ме заведе в школата за летци. Времето беше военно, Източният фронт беше вече открит и в Казанлък имаше школа за летци. Бързаше се много. Казаха ми: „От днес си школник тук“. Зарадвах се, аз го желаех силно. Баща ми, докато беше жив, все искаше да ме види кавалерист, защото от малък надвечер разкарвах двата ни коня, като препусках от селото до гарата, която е на два километра. Ама аз бях много мераклия за летец. В школата бяхме шест месеца и там се научих да летя. Учехме се на едни малки самолетчета, немски, казвахме им „врабчетата“. Имах желание да ме разпределят в Стара Загора, където имаше летище за бомбардировачи, но ме изпратиха в Карлово. (6-и въздушен полк е формиран в 1940 г. като изтребителен от реорганизирания в полк 2-ри орляк на летище Марно поле при гр. Карлово. „Военновъздушни сили на България“, www.wikiwand.com)
Радост голяма беше за мен. Отидох в Карлово и там попаднах на човек, с когото имах предишна история. Докато работех на гара Кричим, имаше стол за работниците. В него се сервираше само бобена чорба като за бедни хора. Хранех се в него. Докато ядях един ден, на съседната маса седеше един красив мъж с къдрава коса, но с много изпито лице и ме гледаше жално – или поне така ми се стори. Попитах го: „Гладен ли си?“ – „Умирам“ – казва. Поръчах му една чорба, после още една. И аз бях беден, но за толкоз имах. Каза ми, че ще търси работа. Уредих го там, където и аз работех и бях нещо като отговорник за работничките. Настаних го да спи при мен, на един таван. След време ме попита как може да ми се отблагодари. Междувременно дойде повиквателната ми за казармата в Карлово и Борис (така се казваше този мой приятел) ми каза: „Моят брат е летец там. Казват му Пирата.“ Написа писмо до брат си и ми го даде. Когато отидох, намерих този човек. Беше старшина... Та като завърших школата за летци, отидох пак при него. Той ми стана инструктор и ме направи боен летец. По̀ после Пирата свали бронирана английска машина, бомбардировач, на който казвахме „Лисицата“ (беше облечен в суров каучук и дупките от куршуми се самозатваряха). Но и него свалиха, загина. (Фелдфебел Йордан Славов Тодоров/Пирата e първата въздушна жертва в отбраната на София. Загива на 14 ноември 1943 г. – б.а.)
– Роден сте малко след края на Първата световна война. Говореше ли се за нова война във Вашето детство, беше ли тя очаквана? Изобщо – интересуваха ли се хората от Вашия кръг от политиката, предполагаха ли колко много тя ги засяга?
– Вкъщи никога не е ставало дума за война. Но баща ми беше участник в Първата световна война и беше донесъл при завръщането си две карабини – откраднал ги. Също и едни ботуши беше донесъл и аз като дете все ги обувах.
– Кражбата на оръжие в онзи момент може да се приеме за патриотично дело, тъй като Ньойският договор принуждава България да предаде голяма част от оръжията си на съюзниците от Антантата...
– Да, това нещо се преследваше. И баща ми извика мен – макар че бях по-малък от брат ми, сякаш по̀ ми имаше доверие – отидохме в полето, изкопахме един трап и ги заровихме. Там си и останаха.
– С една дума – не сте очаквали, че и Вие ще участвате във война?
– Никога.
– Кога беше първият Ви боен полет?
– През 1941 година. Излитахме от Карлово с немските машини „Месершмит“. А преди това летях на една френска машина – „Девоатин“, които самолети също бяха на въоръжение в българската армия. Преди него пък летях на „Чайка“. (Според списъка на монопланите в българската бойна авиация до 1945 година, „Чайка“ е едномоторен самолет за разузнаване и лек бомбардировач, произведен в Полша. – Уикипедия) Преди „Чайката“ летях на „Доган“ (Avia B-534. В българските ВВС тези чешки самолети получават името „Доган“. – Уикипедия). Смених много машини.
„Основната въздушна битка във Втората световна война на българските ВВС е защитата на София, Скопие, Охрид, Ниш и другите населени места от англо-американските бомбардировки на България. В нея Въздушните на Н.В. войски нанасят на противника тежки загуби – свалят 185 бомбардировача и изтребителя, убити са 256 и пленени 333 нападатели срещу загубени свои 27 самолета и 23 летци (22 българи и 1 немец). За 1 свален български самолет противникът плаща със 7 свалени летящи крепости и изтребители, а за един загинал български летец – с 11 убити и над 14 пленени.“ (Уикипедия).
– Вие летите на изтребител... Обяснете, ако обичате, за дилетантите като мен, каква е разликата между летец-изтребител и пилот на бомбардировач... Доколкото знам, бомбардировачът е тежка машина, която носи бомбите, а изтребителят – малка едноместна машина, която екскортира бомбардировача и атакува противниковите самолети – така ли е?
– Точно така. Изтребителят е малка едноместна или двуместна машина. Основната ни задача беше да придружаваме бомбардировачите. Тези груби, тежки самолети, които имаше и България, бяха в Пловдив. Но те почти не са бомбардирали. Противниковите бомбардировачи обикновено излитаха от Унгария. И идваха с големи формации. Ние сме трийсет самолета, а техните изтребители, които ги охраняват – триста. При това са модерни машини. Нашите бяха стари. Когато бяхме с „Доган“-ите, едва развивахме 280 км, докато противникът ни летеше с 400 км. Минава край нас и ни маха подигравателно.
– Колко на брой изтребители имаше тогава България?
– Не ги съобщаваха официално. Ние в Божурище станахме към трийсет. Събраха ни от Карлово, Безмер, Граф Игнатиево, за да образуваме нов изтребителен полк за охраната.
– Говорим още за първия етап на войната, когато сме съюзници на Германия, нали?
– Да. Ние в Карлово бяхме наедно с техните самолети, но нямахме никаква информация къде и какво бомбардират. Те си излитаха по техни задачи. Но съм летял и с немци и да ви кажа, за мен са страхливи хора. Гледа да тикне тебе там, дето ври, а той се върти настрани.
– Може би по-скоро хитри...
– Може. Знаеш ли какво правеха? Изписваха на самолетите си звезди и още какви ли не геройски реклами... Лъжеха и Хитлер и той ги правеше герои.
По времето, за което говорим, американците и англичаните активно бомбардират петролните рафинерии край Плоещ, а също и отделни български градове и села. За по-масирани бомбардировки настоява английският премиер Уинстън Чърчил. Решението за въздушна кампания срещу България е взето на заседание на Имперския комитет по отбраната от 19 октомври 1943 г.: „Нужно е да се удари столицата на България, за да капитулира цялата държава. Този град трябва да бъде унищожен, да загине, да бъде сринат до основи и в развалините му да се засеят картофи.“ Такова е разпореждането на Уинстън Чърчил. Противниковите въздушни сили многократно превъзхождат в числено и техническо отношение нашата авиация. Американците разполагат с 1500 бомбардировача и 600 изтребителя, базирани в Италия, а нашите – с 81 изтребителя, които, с изключение на няколко германски „Месершмита“, са остарели модели и не отговарят на съвременните изисквания за водене на въздушен бой. Тези сухи цифри, разбира се, по онова време не са били известни, но е било очевидно, че силите са неравни.“ (Спомени на Асен Милчев за майка му, Христина Милчева, съпруга на загиналия сливенски летец Тома Боев в www.liternet.bg)
Подвигът на българските летци, които, въпреки недобрата техника, изнасят с чест задачата си, припомнят в реферат по повод 70-годишнината от края на войната две момчета от сливенската гимназия „Добри Чинтулов“ – Александър Таргов и Тихомир Ламбов (научен ръководител Цвета Башева):
„Българските летци се бият с ожесточение, като че ли защитават най-скъпата светиня на света“ – пише американския летец лейтенант Едуард Тинкер.
Неравните битки срещу английските и американските противници носят много страдания и разрушения в България. Те показват, че българските летци са достойни защитници на Отечеството. Избират смъртта пред поражението. Англо-американските удари не постигат целта си и Царство България не се изтегля от териториите, които са му отстъпени от съюзниците.
...в отделни сражения съотношението на силите е достигало 23:1 в полза на противника. Общо 66 български летци оставят имената си в списъка на въздушните победители по време на Втората световна война.“
– Първо сте воювали срещу англо-американците, после срещу немците, вт.н. Отечествена война, както по съветски образец се нарича тази фаза от Втората световна война, когато България воюва срещу германците и техните съюзници...
– Да. Първо водих въздушни боеве срещу англо-американците на страната на германците, след това срещу немците в съюз с руснаците. Но винаги бях войник от българската армия. С идването на Червената армия във въздуха не се промени кой знае какво, само дето вместо с „господине“, към по-старшите по чин трябваше да се обръщаме с „другарю“. В началото ние бяхме все още с немски машини и имаше някои обърквания кой срещу кого воюва. През този втори етап, когато почнахме боя срещу германците, стана и едно предателство. В края на 1944-а фронтът с тях беше вече открит, когато наши парашутисти трябваше да слязат и да правят десант в Черна гора. Предупредени, германците им бяха направили засада и петдесет човека избиха още във въздуха. После предателят-полковник избяга, руското разузнаване го хвана в Австрия и го разстреляха.
– Разбираемо е донякъде подобно поведение – след като дотогава е работил с германците и изведнъж трябва да обърне посоката...
– Така е.
– Все пак нека кажем, че като пилот сте били в по-различна ситуация от масовия войник-пехотинец. От една страна не сте вървяли през трупове и не сте виждали умиращ другаря си, но от друга – вероятността след всяко излитане да няма връщане може би е по-голяма. Имаше ли страх?
– Да, откъм храна и битови условия сме били по-добре, но и рискът беше много по-голям.
– Знае се, че пилотите са имали привилегии – получавали сте по-добра храна, шоколад – предполагам, че глад при вас, за разлика от другите родове войска, не е имало?
– Когато бяхме с германците, те се хранеха отделно от нас, имаха отделен стол. Летяхме заедно, но те имаха стартова закуска, ние нямахме. В 10 ч. идва колата и я носи. Те са егоисти – яде и те гледа... Тогава нашата летателна дажба, 31-а разкладка, изравниха с тяхната, щото иначе е дразнещо. Храната беше много. Аз например шоколада не го вземах, събирах го. На един летателен час се полагаше 200 г шоколад. Накрая на месеца го получавах с чувала и го носех вкъщи – децата в махалата ядат, комшиите също.
– А при руснаците как беше?
– Храната стана даже още по-хубава. При тях беше боллук – докато ония държаха сметка на всичко, тия не държаха сметка. Хора с широки души. С тях се хранехме заедно.
– Водка даваха ли?
– Даваха. Но аз не съм употребявал, отстъпвах я на друг. Получавахме и цигари.
– Предполагам, че се е пиело, но след полета?
– Абе, руснаците много-много не спазваха това. Попийваха, както те казваха – нормално. Не с прекаляване. Помня капитан Татянов, който ми беше инструктор на руските машини. Тогава сменихме старите машини с Як-ове – „Як-9“. Татянов беше прекрасно, възпитано момче. Беше от Москва. Не си беше ходил цялата война, а беше семеен. Дадоха му един месец отпуска, викам му: „Какъв подарък ще ми донесеш от Съюза“ – „Какъвто искаш“. „Добре, донеси ми мотоциклет“. Казва: „А, това не може, за него ще трябва да лъжа държавата“. Те бяха възпитани в пиетет към държавата.
– Колко Ваши другари загубихте във военните действия?
– Много. В Божурище бяхме към 36 пилоти, останахме осмина. С капитан Танев от Чирпан летяхме заедно. Беше жив допреди две-три години. Търся връзка сега, но се изгуби, не се обажда вече и той.
– Летели сте в един самолет ли?
– Не, летяхме поединично, но ескадрила от осем самолета излитахме заедно. Единият е командир, поддържаме връзка по радиото. Като се върнем, оглеждаме се – тука ли е еди кой си, броим се. Някой път е добре, върнали сме се всички...
– Сваляли ли сте вражески самолет?
– Свалих немска машина, „Щука“ (Юнкерс Ju-87 „Щука“, съкратено от немското Sturzkampfflugzeug, буквално „пикиращ боен самолет“. За времето си Щуката е най-добрият пикиращ бомбардировач. Това е самолет-бомбардировач, предназначен да пуска бомби при много стръмно спускане (пикиране), като по този начин постига по-висока точност и намалява ефективността на противниковата противовъздушна отбрана. – Уикипедия) Немските щуки, когато атакуват целта, пускаха сирени, за да внесат повече смут. Това бяха най-модерните бомбардировачи на немците. Водехме един бой, вече над Унгария – и го надупчих. Но пак имаше история... Командирът, полк. Стоянов, понеже отчита резултатите, гледам, кичи се с медал, че свалил машина – писал го на него си.
– Е, като началник всички успехи са негови...
– Тъй е. Но то пък няма как да се излъже, понеже отпред, на носа на самолета има фотокартечница. Когато атакувам целта, с натискане бутона на картечниците се включва и фотокартечницата. После долу се вижда какво си направил.
– С какво беше въоръжен Вашият изтребител?
– С две картечници и едно оръдие. Те се командват от таблото.
– А Вие получихте ли си ордените и медалите?
– Имам много, десетина-петнайсет са медалите, орденът ми изчезна още във времето, когато синът ми играеше на войници и награждаваше подчинените си с моите отличия.
– Познавали сте поручик Димитър Списаревски – къде се запознахте? Какъв човек беше той?
– С поручик Списаревски бяхме в един полк в Карлово, после в орляк 3/6 на летище Божурище... Беше едър, голям човек – едната му ръка бе колкото моите две. Много красив, интелигентен и културен мъж, много прям.
– Той стана най-известният военен летец с това, че загина като камикадзе...
– Списаревски е бил ранен, за него е било ясно, че няма да може да се приземи. И предприема тази стъпка, която го превърна в герой.
– Прочетох, че са му викали Спаич – защо?
– Това не мога да кажа – така са го измислили.
– А познавахте ли сливенските летци Тома Боев и Любен Кондаков, загинали във Втората световна война? И двамата са няколко години по-възрастни от Вас, родени през 1915 г.
– Познавах Любен Кондаков. На летище „Бършен“ той беше командир на 3-и орляк. По време на войната дойде на летище „Божурище“ и загина във въздушен бой. (Кондаков загива при последната бомбардировка на София. На 17 април 1944 г., „Черния Великден“, излита от Божурище, начело на един от орляците от 18 самолета с мисията да пресрещнат врага далеч от столицата. Срещу тях се появават 350 тежки бомбардировача, ескортирани от 100 изтребителя. В боя загиват шестима български пилоти. – Уикипедия)
– Коя е най-жестоката военна сцена, на която сте били свидетел?
– Сега, като говорим, постепенно изникват някои от тези сцени в съзнанието ми. Но някак си се сливат, защото това е продължило две години и половина – всеки ден, всяка нощ, всеки ден, всяка нощ...
– Има ли неща от военните Ви години, които искате да забравите?
– Ето, като говорим тъй, идва ми на акъла за един Славчо. Беше хубав, слънчев ден, играехме волейбол. Изсвири тревога и всеки бяга на машината си. Палим, обаждаме се по радиото „Готов съм“ и тръгваме. Славчо беше с мен. Имаше и един поручик Розев в нашата група. Излетяхме, бихме се, всичко свърши благополучно и цялата група се връщахме успешно. И Розев с глупавата си глава се обажда: „Славе, недей мърда, ще мина на един сантиметър от тебе. Мина, отряза му опашката, самолетът се запали. Ама Розев скочи, а момчето не знае, че самолета е без опашка, вика, ще приземя аварийно. И загина.
Имаше и други трагични инциденти. Преди „Месершмит“-ите летяхме на френски машини и веднъж на командира на 2-ра ескадрила Фердинандов отказаха спирачките при приземяване, навлезе в градинката и уби един войник. Но най-тежкият ми спомен е от Карлово. В един хангар на летището „Марно поле“ спяха запасняци и при една нощна бомбардировка убиха 40 души от тях. Нас ни вдигнаха под тревога, а те влезли в близката нива уж да се скрият. Американските „Лайтнинг“-и имаха едни прожектори, с които осветяваха. Видяли ги отгоре и ги покосили с картечницата. Лежаха, натъркаляни в житото... Сега на американските пилоти в София им вдигнаха паметник.
Преди няколко години Областната организация на Съюза на ветераните в Сливен предприема похвална инициатива – прави видеозаписи на ветерани, които разказват за преживяното като участници във Втората световна война. Те са от различни родове войска и разказът на всеки от тях допълва общата картина на войната през очите на обикновения човек, попаднал във вихъра ѝ. Ето например първия сблъсък със смъртта на Киро Тенев от сливенското село Блатец, койтокато войник изкарал химическа дивизионна школа и като кандидат подофицер станал отдельонен командир: „На 10 септември в 11 ч. вече бях на позиция на сръбско-българската граница, т.е. в Македония, срещу германците, които бяха в Гърция... Командирът на ротата беше млад човек. Като взехме да настъпваме, за да пресечем пътя на немците, на един завой германците имаха бункер. Там са големи балкани, само от едно място можеш да минеш и от бункера биеха много страшно. Оръдия с нас нямахме, а само картечари, едва по-късно дойдоха танкове, да могат да хвърлят бункера. Ние бяхме в първата линия и разбрахме, че не можем мина – много косяха немците. Началниците решили вечерта да атакуваме бункера. Аз, като отдельонен командир, бях при ротния, поручик Нотов, за да приемем заповедта. Обаче не се съобразили, че може да има секретен пост, на който да се натъкнем, както и стана. Към 11 ч. вечерта трима отдельонни командири с ротния тръгнахме да го щурмуваме. Бяхме някакси уверени, че ще го взривим. Всичко беше тъмно. И както вървяхме четиримата наредени, натъкнахме се на секретния пост, който изведнъж откри огън. Пронизаха ротния в гърдите... извика с един голям глас, от който и сега изтръпвам, и падна убит, с него и другия войник. Останахме двамата, не знам как се е случило. Всичко това става за секунда, но сякаш ни се отрязаха краката – останахме безсилни. Залегнали сме и как сме се изтеглили пълзешком назад, не помня. А на утрото никой на никъде не мърда – траур. На следващия ден дойде артилерия и бункера го махнахме, ама... Та там убиха поручих Нотов – млад, хубав мъж, неженен. Смел човек беше... Това беше първия ни истински сблъсък с войната, дотогава имахме някаква увереност, смелост. Някъде там наскоро и мене ме раниха в левия крак. Качиха ме на кон, един го води и така стигнахме до Гюешево. Там вече имаше подвижни части и като ме взеха, закараха ме в Александровската болница в София. Толкова беше претъпкано, че в коридора на носилка по двама лежахме.“
Ето и част от спомените на Димитър Терзийски от село Жельо войвода: „Не ми говори за генерал Каракачанов... (Става въпрос за Панайот Каракачанов (1917 – 1997). Заместник-командир на партизански отряд "Народен юмрук" (1941 – 1944). Помощник-командир на VI Ямболска въстаническа оперативна зона на Народоосвободителната въстаническа армия (НОВА) – военната организация на комунистическото съпротивително движение в България (март 1943 – 9 септември 1944). Командир на Гранични войски (1955 – 1956). Военен аташе в редица държави – б.а.) Аз съм минохвъргач. Каракачанов беше политически командир на дивизията – Трета балканска (генерал Атанасов беше командир). Към Албания вече бяхме и предстоеше отстъпление. Едно момче от Добруджа, от пехотата беше, минава край нас, минохвъргачите, и вика: „Отстъпвайте, щото ще останете в плен“. Чува го Каракачанов и му тегли шмайзера. Там, на място. Патриот...“
Колкото до храната, за която вече стана въпрос, когато пред тебе убиват приятелите ти, тя явно не е най-важното нещо. Ето какво казва за това ветеранът Киро Тенев: „Ако ти кажа, не знам дали ще ми повярваш: Не ни оставаше време за храна – такъв живот преживявахме. Даже сме имали случаи – предстои настъпление. В същото време казват – минете да си вземете храната. Обаче хората навели глава, тръгват да изпълняват поставената задача, без да вземат храната, с чувството, че краят на живота е дошъл. По това ще разберете как са се чувствали: гладен, а не си взема храната. Ако някои умряха – гладни умряха. Пък и в останалото време какво да ядеш – пред тебе са убитите хора, по два дена седяха там. Каквото и да приказваме сега, не може да се опише. Само ако си го преживял, знаеш какво е... Но бяхме войници, които изпълняваха само заповеди, за мнения не са ни питали. А мнението ми и тогава, и сега е едно и също. Но аз участвах в първата фаза на войната. Сега както слушам, втората фаза е била много по-тежка и жестока.“
– Г-н Ковачев, колко летателни часа като военен пилот имате?
– Много са. Не мога да кажа сега, някъде в документацията ги има.
– А коя е най-добрата машина, на която сте летели?
– Вижте какво – тя, техниката, всяка година излизаше нова и всяка нова машина идваше по-усъвършенствана. Затова не може да се говори кое е най-добро. Но аз имах късмета през 1952 г. да ме преместят в Доброславци. Изпълнявахме мисията да охраняваме София, мирновременно вече, разбира се, но случваха се нарушения на гръцката и на турската граница. Случвало се е да излитаме и денем, и нощем. И разбира се, тогава вече бяхме с най-модерните и най-хубавите машини – МиГ.
– Ако погледнем към личния Ви живот, разбирам, имали сте проблеми – докато сме съюзници с германците преди Девети септември 1944 г. не са Ви разрешили да се ожените за избраницата си Пенка по идеологически съображения...
– Да, да, имаше някои перипетии по тая работа... Още докато бяха с нас германците, ме изпратиха до село Куртово Конаре, под един мост бях, на лагер на палатки, за да не бягам да се виждам с бъдещата си жена. Ние с нея се запознахме случайно. Бях излязъл след работно време, отидох в Карлово и там се запознахме. Тя беше текстилна работничка.
Тук се намесва Мария, дъщерята на бай Трифон – подсмивайки се, тя го подканя да разкаже по-изтънко как всъщност се е запознал с бъдещата си жена, че и с баща ѝ, как играел табла с него и пр. Някогашният пилот не се противи.
– Това стана така: Хванахме се на бас с един колега, че ще изпия едно кило ракия...
– Е, нали преди малко ми казахте, че не пиете?
– Не пия, ама заради баса. Отидохме на Карловската гара (имаше специален служебен влак от летището до Карлово), влязохме в бюфета и ми поръчаха един литър ракия. Питат ме какво мезе искам, казвам: „Дай пет варени яйца!“. И с тях изпих ракията. Там докато бях, ми нямаше нищо, обаче докато ида до вратата, и ме хвана. Междувременно приятелите бяха се изчистили – оставиха ме и избягаха. Тръгнах напосоки да вървя и срещнах това момиче, бъдещата ми жена.
– Значи сте я срещнали, залитайки...
– Пиян на мотика. Тя ме вижда, че не само залитам, ами амен ще умирам вече. Подхваща ме и ме завежда у тях. Баща ѝ почва да ме спасява – със студени компреси ли, с топли ли, не знам, но преспах у тях.
– С униформата ли бяхте?
– Е, да.
– Ами затова Ви е прибрала – не само млад и хубав, но и с униформа на летец...
– То другото дойде после. Но работата тръгна от този инцидент. И вече исках да се оженя за нея, но не ми позволиха, защото я изкараха комунистка.
– Обаче после, като се обърна работата и станахме съюзници със съветските другари, нямахте ли пък Вие проблеми, задето не сте партиен член? Някъде като че ли беше споменато подобно нещо...
– Не, не са ми забранявали да летя. Не съм бил член на БКП, но като ученик още бях ремсист.
– Не са ли Ви натискали да влезете в партията? Обикновено го имаше това, особено за хора на „по-ключови“ места...
– В Карловското летище, когато основаха партийната организация – това вече след Девети септември – и мене ме поканиха. Уж ме приеха, но там пък явно имаше някакви сметки и конкуренция – казаха, че ми изпратили партийния билет в София и да го върнат, да го върнат, така и не дойде. То по тая линия май ми взеха и пенсията, та до днеска...
– Та значи, оженихте се след 9 септември 1944-а?
– Оженихме се през 1945 година.
– Летците, по принцип, са ухажвани – имаше ли много жени около Вас?
– Много. С жена ми като бяхме вече, дадоха ни нови униформи – пак сини, с жълти копчета, пък и значки, медали... И като идем на движението, всичко пада подир нас. Казваха: „Жълтите копчета са на мода“.
– След войната много хора са се надпреварвали да изтъкват заслугите си – като партизани, ятаци и други помагачи, участници в Отечествената война, защото този актив им е носел привилегии. Вашият актив обаче не се признава – защо?
– Имало е след войната нареждане – ветерани са тези, които са воювали на чужда територия. А аз излитах и кацах в България. После това нареждане отпадна и нашите тук се разшетаха, та ме признаха за ветеран.
– Но това е станало едва миналата година (2018)...
– Да. Бях направил навремето молба, но ми отговориха, че не ми се полага да съм ветеран, защото не съм бил спал зад граница.
„Странната история разказва полковникът от запаса Николай Тодоров, председател на Областната организация на Съюза на ветераните от войните в Сливен. Проблемът се оказал в това, че ветеранът по закон трябвало да е воювал на чужда територия. А като военен летец бай Трифон винаги излитал и кацал в България, макар да воювал в небето чак над Хърватия и Унгария и да е участвал в Дравската епопея. Но не бил спал в чужбина, както се изразяват военните. Друг проблем се оказал фактът, че в списъците на неговия 6-и изтребителен полк е записан като Трифон Дим. Ковачев и дълго време се чудели дали презимето му е Димов или Димитров. „За да стане ясна истината, много ни помогнаха от Централния военен архив във Велико Търново“, споделя о.з. полковник Тодоров. Открили го по рождената му дата – 1 декември 1921 година.“ („Летецът винаги трябва да гледа нагоре към небето, твърди Трифон Ковачев“, Ваньо Стоилов, 24 ЧАСА.bg, 09.09.2018).
– Как се почувствахте, когато получихте удостоверението си за ветеран 73 години след войната?
– Е, как да се почувствам – увеличиха ми пенсията със 120 лв.
– А годините, които сте изпуснали?
– За тях няма как да ме компенсират. Но ветераните имат и други придобивки – дърва дават, мога безплатно да ида на почивка, безплатно да ме лекуват, безплатно да пътувам – пак съм доволен.
– Радвам се, че го приемате така – като придобивка, макар и късна, а не като загуба. Но кажете – кога заживяхте в Сливен? Смятате ли сега, че той е „Вашият“ град?
– В Сливен дойдох на 14 март 1959 г. Като напуснах армията през 1956 г. от Доброславци, се принудих да търся работа. А армията напуснах най-вече заради здравето си – не че съм бил болен, по-скоро съобразявайки се с възрастта си. Реактивните машини са скоростни, налягането, което получаваш в тях, е двойно и тройно по-голямо. Як-19 развиваше скорост 1000 км в час, МиГ-17 – 1100. Дойдоха млади момчета и аз напуснах по мое желание. А имах и малко спречкване със ЗКПЧ-то, т.е. политическия офицер. Можех да се пенсионирам, защото пилотите тогава имаха право да се пенсионират с десет години стаж. Но сина и дъщерята бяха още ученици, реших, че трябва да работя. Викам на жената, ще отидем в Дъбово, там хората ме познават. Тогава комунистите управляваха ТКЗС-та, общини, всичко, а там ме знаят като ремсист. Отидохме, но работа няма. Но понеже мой съученик беше началник на Окръжното управление на МВР в Стара Загора, назначиха ме за охрана на едни големи петролни резервоари и една година работих там. И пак по линия на МВР дойдох в Сливен. Моят приятел, началникът, го изпратиха да оглави Окръжното управление в Сливен. Един ден той ми се обади по телефона: „Трифоне, тръгвай веднага за Сливен!“ Дойдох тука, както казах, беше 14 март 1959 г. и ме назначиха за домакин на МВР-то. Изкарах на тая служба тринайсет години, докато се пенсионирам през 1972 година. А като се пенсионирах, бях управител и на къмпинга на Минералните бани „Аглика“. Тогава там идваха различни хора – и германци, и унгарци, сърби, македонци... та имах възможност да видя националните особености, различията между тях. Унгарците като че ли бяха най-близо до нас, българите – непознати хора правеха общи маси и си общуваха приятелски.
– Има ли в живота Ви човек, от когото сте се учили или сте имали за пример?
– Казах вече за класния си – той си остава един от най-важните хора в живота ми. Той, дето се вика, ме направи летец.
– Как прекарвате дните си сега?
Бай Трифон начева да се оплаква, че дъщеря му Мария, със семейството на която живее във вилен имот, не му позволява да работи в градината. Оплакването му е привидно. Въпреки загубите на съпругата и на сина си, той не е изгубил оптимизма и вкуса към живота, живия поглед към съвременността, изправената стойка на военен и стремежа да бъде изряден във външния си вид – при него дрехи, обувки и всякакви аксесоари са в тон, така, както следва да са и при всеки действащ пилот. Продължава да се среща с приятели за шах и табла. На младини играел шах сериозно и ходел по състезания, но и сега от време на време участва в турнири за ветерани. Откакто е признат и за военен ветеран, посещава техните сбирки.
– Аз като не съм бил признат за ветеран, много и не ги познавам. Сега почнах да идвам в клуба, с д-р Бежански случайно се събрахме, говорим си. А на празник полк. Тодоров ни търси да се кичим с медалите... Ние, ветераните, сме издръжливи хора – ето, наш колега по войниклък от Нова Загора наскоро стана на 103 години.
– Явно сте добре със здравето, след като миналата година участвате в поход по стъпките на Първа българска армия в Сърбия и Унгария...
– Да, беше организирано от Съюза на ветераните. Минах по местата на големите боеве. Най-много ме впечатли поддръжката на военното ни гробище в Харкан от унгарците. Голяма разлика има в отношението към тези мемориали там и тука. Хърватите също много добре са подредили военните гробища.
– Смятате ли, че от Вашите разкази младите хора могат да разберат какво нещо е войната?
– Те въобще не се интересуват.
– А ако, не дай боже, стане подобна война, мислите ли, че държавата ще може да събере войници, които да прати на фронта?
– Не. И тези, които са останали тука, ще избягат.
– От местата, които сте посетили през живота си, кое е мястото, което Ви е впечатлило най-много?
– Не съм ходил много-много по чужбина. По време на войната кацах в Унгария само да зареждам с гориво и пак излитах. По-късно в Москва сме ходили на съвещания, по линия на Варшавския договор. Виждал съм на живо и Сталин, и Брежнев, който по-късно също стана генерален секретар. Сталин влизаше в залата, козируваше и беше винаги с фуражка. Но седеше малко и излизаше. Брежнев козируваше без фуражка. Беше много духовит. Влизаше и още от вратата почваше да пее „Вставай, страна огромная“. (В края на войната Леонид Брежнев е генерал-майор и началник на политуправлението на 4-и украински фронт. След смъртта на Сталин е назначен за началник на политуправлението на Военноморския флот на СССР и е генерал-лейтенант. При Хрушчов контролира тежката промишленост, по-късно отбранителната и аерокосмическата. – б.а.)
Тук Мария отново се намесва, за да припомни на родителя си, че е ходил на гости на внуците във Франция и Ангия. „Така се радваше, като му казах, че ще се качим на американски самолет „Боинг“. Това беше, когато се роди първото ми внуче през 2014 година. Дъщеря ми завърши в Страсбург и там остана, работи в Съвета на Европа. А иначе татко мрази американците, но на самолета много се зарадва. Пътуването беше много хубаво, той беше с огромно настроение. Ходихме до сградата на Съвета, до парламента. В Страсбург ще ходим и за предстоящата Коледа, да види внуците и правнуците.“
Бай Трифон обаче явно се впечатлява не толкова от местата, колкото от хората. Отново и отново обяснява, че през войната най-приятно се е чувствал с руснаците, понеже били най-близко до неговото разбиране за живота, а след войната харесвал най-много Нова Загора по простата причина, че служебно му се случвало да престоява там по седмица и хората, с които контактувал, били много топли и сърдечни. Много му харесвало и село Кортен – пак по същата причина.
– А сега, след толкова години преживени тук, чувствате ли се сливналия?
– Да, да, чувствам се. Толкова много вече живея тука, че го имам като мой град.
– Кои, според Вас, са основите, на които Сливен би могъл да стъпи и да се развива със свой собствен облик сред останалите български градове?
– Хората, които се грижеха за Сливен, вече ги няма. Георги Йорданов е един такъв човек, той Сливен го имаше като свой дом. Също Георги Данчев – човекът нямаше голямо образование, обаче за Сливен умираше... Ей такива хора сега няма. Всичко може да стане и Сливен може да тръгне напред, само да се сменят хората.
– Двамата споменати ли са всъщност хората сливенци, които най-много харесвате и почитате?
– Може да се каже. Сега има едни хора, които манипулират публиката като на представление, а зад тях няма нищо – празно.
– Кое е първото нещо, което Ви идва наум, когато чуете „Сливен“?
– Живея във вилна зона, близо до Сините камъни. Изгледът там е много хубав – това виждам, като затворя очи, това си представям.
– Има ли урок, който смятате, че сте научили в досегашния си живот?
– В живота си съм побеждавал много хора не с друго, а само с добрина. Но имам и грях – стрелял съм по войници в окопите, макар и чужди, но съм стрелял по хора. Войната по принцип е грях и не би трябвало никой да го поема... Голям грях е да отнемеш човешки живот – това съм научил.
Май, 2019 г.