На 29 юли в дома си в София е починал нашият съгражданин Георги Ведроденски-Мортус. Известен и уважаван преди години журналист, карикатурист, Трендафилакациевeц и пр., от вчера до днес не видях медия да отбележи раздялата с тази личност - сливенска и национална бележитост. Пускам тук интервюто, в което с него разговаряме за живота и житейските перипетии, публикувано в първата книга "Сливналии". 

   Георги Ведроденски е роден на 14 юли 1933 г. в с. Кипилово като Георги Христов Йосифов. Завършва Сливенската мъжка гимназия „Добри Чинтулов“, а през 1957 г. – специалност „Журналистика“ в Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Работил е в местни и централни вестници и 30 години в Българската телеграфна агенция (БТА), на различни длъжности – репортер, кореспондент в Москва и Будапеща, главен редактор на Главна редакция „Вътрешна информация“и на редакция „Местен печат“. Бил е хонорован преподавател във Факултета по журналистика. Автор е на тринайсет книги – лирични и сатирични стихове, епиграми, хумористични разкази и фейлетони, както и на документална книга за стогодишнината на БТА. Той е и художникът-карикатурист Мортус, с шест самостоятелни изложби и редовно участие в Националната изложба на карикатурата.

   Ведроденски-Мортус има изключителни заслуги за създаването и утвърждаването на мастития народен поет Трендафил Акациев, чиито образ изписва цели четири години в студентския вестник „Трън“.

   Член на Съюза на българските художници, Съюза на българските журналисти и Съюза на българските писатели, Ведроденски е носител на орден „Св. св. Кирил и Методий“ – първа степен, на „Златното перо“ на СБЖ и други отличия, включително почетния знак на Община Сливен. За 24 май 2016 г. Съюзът на българските писатели го отличи с почетна грамота за принос към съвременната българска литература.

   Затворен в гарсониерата си на осмия етаж на един от мастодонтите в крайните софийски квартали, Георги Ведроденски продължава да работи упорито в няколко посоки, както го е правил през целия си живот. Две готови книги чакат издател, други трябва да бъдат дописвани, а архивът му от над шейсет папки е осеян с отметки и бележки като тази, надписана с едри печатни букви: „Народни песни от родния ми край, записани от майка ми Елена Стоянова Събева-Йосифова“ и отдолу: „Да се намери подредач и да се издадат в книжка!“. Казва, че цял живот е писал с печатни букви. Напоследък обаче те са толкова едри заради силно влошеното му зрение. Вече му е невъзможно да излиза без придружител, но някак си успява да пише, да чете с лупа и да подрежда таблата с карикатури, снети от изложбите му, за да ги издаде в карикатурен албум.

    – „Талантът е като простотията. Не можеш да се отървеш от него!“ – това е Ваша сентенция, г-н Ведроденски. За себе си ли сте я измислили?

    – Какво да Ви кажа... Аз съм един нещастник... Защо ли? Много хора казват за особата ми: „щедро надарена творческа личност“. Но за мен това е проклятие... Трябваше Бог да ми даде една само дарба, за да копая на едно място, а не да се разпилявам... Има и други български автори като мен: и Радой Ралин пише лирика, но надвива сатирата и за лириката му почти никой не се сеща. И при Валери Петров има нещо такова. Много хора се чудят как съм оживял като поет след 36 години работа като журналист, 30 от тях в Българската телеграфна агенция – един институт не просто информационен, но и политически. Не случайно толкова късно издадох първата си книга – чак 1994 г... (епиграмите „Зелник в понеделник“; а първата лирична книга на Ведроденски „Коронясване“ излиза през 1996 г. – б.а.)   С журналиста Атанас Тончев от дълго време гласим книга, наречена „Две кюлчета злато“, за хора, които притежават два таланта. Събрали сме 120 души, книгата е готова. Идеята беше моя, но Атанас много ми помогна. Дошло е ред да я издаваме, ще търсим помощ от творческите съюзи. Тази поредица от български творци започва от Чинтулов – поет и композитор.