Това е рубриката, в която БАРАБАН ще представя различни хора, с различни съдби и различен поглед към живота. Те могат да бъдат и тези, с които разговарят всички останали медии, но по-често, предполагаме, ще са другите, които влизат в общото понятие „народ”. Момичето от магазина, което не знае дали този месец ще получи заплата или ще му кажат да се омита, преуспелият бизнесмен и безработният, депутатът, който знае как да говори и циганката до контейнера, която трудно намира думите, тинейджърът, когото никой не се сеща да пита за мнението му, травеститът от магистралата или пенсионeрите, които обсъждат какво увеличение на пенсиите ще им даде Бойко Борисов. А защо не и Бойко Борисов? Ако ти не се свениш да застанеш в тази редица, можеш да бъдеш поредния гост. Сега засега обаче, при това нарочно, ще започнем с един млад американец.

Матю от Флорида, който каза на шивачевци да си поправят стадиона

   Град Шивачево е едно от 12-те населени места в страната, които ще получат финансиране за ремонт на спортни съоръжения и обекти в рамките на кампанията на Еврофутбол "Избери да спортуваш". Това е новината отпреди дни. А Шивачево е един град с по-малко от 4 000 души, в една от най-бедните общини в България – Твърдица. И ако не бяха напъните на развития социализъм, сега щеше да си е едно хубаво село с голямо училище - заради ромчетата, естествено.

   Стадионът в Шивачево също е продукт на развития социализъм. А приносът на криворазбраната демокрация, освен буренясалото игрище, са ограбената съблекалня, изпочупените пейки, отнесената ограда. 

   Отново е Димитровден. Голям празник, ден и на Сливен. Аз не съм от онова поколение, от което не знам има ли живи, дето свързва празника със зазимяването и разплащането на ратаите. Но в детството и в сънищата ми още са Димитровденските люлки, отровно-червените захарни ябълки на клечка и бухналите облаци на захарния памук, безкрайните върволици сергии на мястото на днешния общински пазар, с 1001 стоки, от които все ми се натрапваха огромните сутиени, рекламирани като „шапки за близнаци”, сред всичката галантерийна стока, мяукащите мехчета-„котенца”, оловни войничета и какво ли не. И с пушкаджийниците, разбира се, край които все се въртяхме ние, момчетата. За миризмата на кебапчета няма да споменавам, щото може да не е европейско. Но празникът си беше съвсем европейски, като тези, които сега гледаме само по телевизията, че стават в най-големите европейски градове.

   Затова хванах внука си за ръка и му обясних, че ще го водя „на панаира”. Стигнахме до мястото, дето знам, че се разполагат гостуващите атракциони – блъскащите се колички, за които той мечтаеше, виенското колело, за което аз пък му обяснявах, че вече е достатъчно голям, за да може да се издигне с него, пушкаджийниците – паркинга между хотел Сливен и галерията „Сирак Скитник”. И що да видя: мястото заградено и изровено, няма и следа от атракциони.

   Знам, че тези места в центъра, заети сега от зелени площи, се разпродадоха, знам и колко много ги заболя сливенци, че никой не ги пита и нищо не може да се направи срещу продажността на общинските съветници и желанието на някои оядени като въшки новобогаташи да се изтъпанят на пъпа на Сливен. И все пак се изненадах. Повъртяхме се с детето и поехме обратно.